По пътя: април 2020

Разстоянието от Будапеща до Виена е приблизително 240 км, а пътят е само по магистрала. Ето защо, въпреки че магистралата е изключително натоварена, стигнахме до мястото ни за настаняване във Виена за 2 часа. Да, дрехите ни още не бяха изсъхнали от унгарския дъжд, който за щастие не донесохме със себе си.
Плановете ни бяха да се настаним чак в късния следобяд, но ранното ни тръгване от Будапеща ни доведе на прага на квартирата ни още на обяд.

Много държахме да си намерим място за настаняване, което да е на пешеходно разстояние от центъра на града и едновремено с това цената да не е убийствена, а условията да са прилични. Ами, успяхме на около 70%, което е доста добре. Апартаментчето ни беше чисто и с прилична баня и с това се изчерпваха всичките му плюсове. Беше малко и мрачно, на нисък партерен етаж, а спалнята беше някакъв бивш дрешник без прозорци, нямаше интернет, нямаше телевизор. Прибирахме се единствено за преспиване, така че беше поносимо. Местоположението му беше добро, обаче - 8 район Йозефщат. Районирането на Виена разделя града на нещо подобно на охльов, като първи район е центъра, а около него като спирала се нареждат останалите райони.

Районите във Виена

След като разтоварихме багажа и децата в апартаментчето трябваше да потърсим паркинг за колата. Уличното паркиране във Виена, поне в централните части) е доста скъпо и подобно на нашата синя зона е с ограничена продължителност - 2-3 часа... в различните райони този срок варира. Нещо интересно, което ми направи впечатление е фактът, че на всяка улица се редуват 5-6 места за паркиране на приходящи, 5-6 места за живеещи на улицата, което е голямо облекчение за местните, за разлика от нашите синя и зелена зона, където въпреки, че си платил таксата, място може и да не си намериш. Във Виена има огромно количество подземни паркинги. В нашият район на всеки няколко преки имаше по един и те са доста големи - по 5-6-8 подземни нива. Таксите в различните паркинги са различни, някои предлагат паркиране само почасово или 24-часово, което е малко по-евтино от почасовото, а в други има и сериозни отстъпки за седмица и за месец. Още преди да тръгнем от България бях разгледала картата на паркингите във Виена (да, имат такава, на която са посочен всички паркинги, заедно с цените, условия, работно време..., абе австрийска работа!) и си избрах паркинг на десетина митуни от апартамента ни. За съжаление се оказа, че в този момент няма свободни места. Ами сега?! Не видяхме къде можем да изчакаме да се освободи място и затова след бърза справка със сайта се отправихме към друг паркинг в близост, който обаче беше доста по-скъп. Решихме да оставим на него колата за няколко часа, докато приключи работния ден и в "нашия" паркинг се освободят места. Речено-сторено. После правихме каквото правихме и към 23 часа отидохме двамата да преместим колата. Места вече имаше много, но както и по-рано кабинките за персонал бяха пусти. Ами сега?! Как ще стане ясно, че искаме да си оставим колата на паркинга, като платим за седмица, (нищо че ще си тръгнем след 4 дни, седмичния паркинг е по-евтин от 4 х 24 часа) все пак на входа сме получили само билетче за вдигане на барирата с час, което ще бъде таксувано при напускането и ще трябва да си платим каквото се изпише. Помотахме се търсейки някакъв персонал, почесахме се и най-накрая натиснахме копчето "информация" на машината за валидиране и плащане на билетите. След като звъня повече от минута някъде в някой колцентър, може би дори в България, отсреща вдигна жив човек и с негова помощ като той управляваше софтуеъра на машината от хиляди километри, защото за зла участ тъч-скрина при нас не работеше, успяхме да си предплатим паркинга за цяла седмица, като имахме право да влизаме и излизаме неограничен брой пъти, но трябваше да ползваме само това първото си билетче. Можете да си представите, че това билетче го пазех повече и от задграничните паспорти на децата. Така де, на тях няма да им е зле ако останат в Австрия, но ние без кола за къде сме?! :D
Това е страницата на паркингите http://www.parken.at/. Тук можете да видите цените не само във Виена, а в още десетина града в Австрия. Сега като я разглеждам, забелязвам че има промени в цените - по-отдалечените паркинги са намалили дневните такси, а вече не съществува опция за седмично паркиране на нито един от паркингите, но пък месечното е доста намалено и е на цената на 4 дни, така че все още е изгодно при по-продължителeн престой.

Ей такива съкровища се крият из виенските подземни паркинги

Първата ни работа на следващата сутрин беше да се отправим към офиса на Vienna Pass за да си вземем предварително платените през интернет 72 часови карти, които ни даваха възможност за безплатни посещения или намаления за много музеи, дворци, зоопарка и други, както и безплатно използване на всички туристически автобусни линии за периода на валидност на картите. Внимание: във Виена има два вида карти за намаления за туристи - Vienna Pass и Vienna city card! Втората еа значително по-евтина и с много добра дистрибуторска мрежа - може да се купи на всеки ъгъл, но отстъпките и намаленията с нея са малки и неизгодни и по мое мнение покупката на Vienna city card си е пълна набутвация.
Vienna Pass е значително по-скъпа и може да се вземе само от две места в целия град - на летището и от обслужващия център на Opernring срещу сградата на Операта, но пък включва широк набор възможности за напълно безплатно посещение на забележителности, музеи и атракциони, както и шест линии на туристическите хоп он - хоп оф автубуси, с които на практика може да се достигне до всички интересни места не само във Виена, а дори и в околностите (например има една линия, с която могат да се посетят лозарските райони около града). На страницата на Виена пас сравнително често пускат промоционални намаления на картите и моят съвет е да си платите картите предварително през интернет, за да се възползвате от намаленията.
След кратка справка с картата преценихме, че се намираме близо до Операта, не ни е нужен градски транспорт и потеглихме пеша. И... се изгубихме. Не се оплаквам. Беше едно доста приятно изгубване и въобще не може да се сравни изгубването ни с Емма в търсенето на водопада Врана вода. "Е, Виена си е Виена!" както се казва в онзи стар виц за тъщи 😂 Благодариние на нашето виенско изгубване пихме кафе и закусихме с вкусни мъфини в една пекарна, посетихме една от най-старите църкви в града - готическата катедрала Maria am Gestade (Мария на скалите). Строежът на църквата е започнал през 1330 година, а 56 метровата ѝ кула е издигната през периода 1419 - 1428 година и е рисувана на най-старите изображения на града. Снимките ми на тази църква са дори по-ужасни от обикновено и затова си позвалявам да кача снимка от Уикипедия. В катедралата има красиви стъклописи, които според надписите, датират още от Средните векове и в по-голяма са част са запазени в оригинал.

Друг интересен обект по пътя на нашето загубване беше часовникът на Анкер.

Часовникът на Анкер

Часовникът е изработен в началото на XX век и е като мост между двете части на сградата на застрахователната компания Анкер. Проектиран е от художникът и скулптор Франц Мач и е образец на стила арт нуво.Дванадесет исторически за Австрия фигури преминават по моста 2 пъти дневно, а всеки ден в 12 часа на обяд всичките фигури преминават като на парад, всяка придружена от музика.
И тъкмо вече забавлението от изгубването ни да се превърне в досада и се намерихме до Операта.

А от тук да бюрото за картите се стига съвсем лесно, то е на точно срещу сградата на Операта от другата страна на огромният булевард.

Понеже във Виена пас не е включено използване на градски транспорт, аз купих и карти за градския транспорт. Крайно ненужна покупка се оказа това. Не ги използвахме нито веднъж, защото линиите на туристическите автобуси са много добре развити и покриваха всички наши желани дестинации.
Веднага след като се сдобихме с картите се качихме на жълтата линия и се отправихме към дворецът Шонбрун. Основната ни цел беше зоопаркът. Гого е голям фен на зоопарковете и животните. Посещавали сме Софийския сигурно над 100 пъти пъти. Като беше мъничък пред всяка клетка се разиграваше следната сцена:
Гого се приближава към клетката, открива къде е животното и пита: Мамо, какво е това?
- Това е тигър.
- Здравей, тигър! ... Мамо, той казва ли ми здравей?
- Да, Гоги, казва ти здравей!
- Добре! - доволен продължава към следващата клетка. И това се случваше пред всяка клетка всеки път.
Разбира се, трябва да проверим дали подопечните на Виенският зоопарк са също така добре възпитани и поздравяват малките Гоговци ;)

Пътуването с туристическите автобуси е доста забавно и интересно. Вътре постоянно върви аудио информация за местата покрай, които минава автобуса. Възможностите за избор са 14 различни езици, като дори има детски английски и детски испански, като на тези канали е поднесена друга информация, която да привлече интереса на децата.
Маршрутът към Шонбрун минава покрай Вестбанхоф.

Докато чакахме в задръстването пред очите ни се разигра интересна случка. На входа на гарата са наредени много таксита, все мерцедеси, а шофьорите им всичките са мургави. Такситата сякаш спазваха реда на подреждане и кандидат-пътниците се качваха в в първото в редицата. Внезапно, обаче, стана някакво разбъркване и шумотевица и аха-аха да се заформи бой или караница между шофьорите от някъде пристигна едно баро, разпореди се набързо разпрати всички шофьори по колите, плясна двама-трима зад врата къде шеговито, къде не съвсем, и размести подредбата на стоянката. Поразително беше как всички наведоха глави и бързо изпълниха разпоредбите. Мирът беше възстановен, а и задръстването се отпуши, та ние продължихме към нашата цел.

Централния вход на дворецът Шонбрун

     Шонбрун означава "прекрасен кладенец" и се свързва с легендата за извор, открит от император Матияс на това място по време на лов.
    Първият дворец е построен през 1569 г. от император Максимилиан II. Той създал и парка за отглеждане да глигани, сърни, елени и други животни и започнал отглеждането и на редки и екзотични животни. През следващия век дворецът е ползван като лятна резиденция от членовете на императорското семейство. По време на турската обсада на Виена, сградата е пострадала доста сериозно и не е можело да бъде възстановена. През 1696 г. император Леополд I започва строителството на нов дворец, като изгражда централната част на днешен Шьонбрун. Следващите владетели продължили работата му, като истинският разцвет на двореца е по време на императрица Мария Тереза. В дворецът има 1401 стаи, като за посетителите са отворени 40 от тях. Едни от най-интересните са стаята на императрица Сиси, на Мария Антоанета, ореховата стая, китайският кабинет, огледалната стая.
   Заради многото туристи и нетърпението на децата ние не разгледахме двореца, въпреки, че с картите имахме безплатен достъп. Посетихме само детската част на музея, който се намира на партерното ниво в дясно от основния вход. Вътре разгледахме как е минавал живота на малките благородници, какви са били играчките и заниманията им, как са учили, в една от стаите имаше маса, на която децата подредиха сервизи и прибори за хранене и понесаха ястия. Всичко беше в императорски стил, но направено от пластмаса, разбира се. Имаше и кутийки с аромати на подправки. Стените на детските спални бяха изрисувани целите с пейзажи и животни от джунглата. Всичко или почти всичко, можеше да бъде докоснато, подредено, помирисано. Беше изключително забавно не само за децата, а и за нас.

Паркът на двореца е великолепен и мисля, че бих могла дни наред да го обикалям и ежедневно да откривам нови и нови прекрасни ъгълчета в него. Той е обявен за част от Световното културно наследство на ЮНЕСКО.

Стигнахме и до основната ни цел - зоопаркът. Той е разкошен, прекрасен и великолепен. Наистина нямам думи да го опиша! Огражденията за животните са големи, просторни, с много растителност и максимално се доближават до естествената им среда. Освен измъчените представители на фауната, които сме виждали в нашия зоопарк, сега се запознахме с жирафи, пингвини, панди, мравояд, капибара, прилепи, огромно количество птици и пеперуди и още и още...

В зоопарка

Прилепи, които си почиваха в огромната южноамериканската затворена зона

    На територията на зоопарка има няколко заведения и павилиони, където можете да се подкрепите, но държа да предупредя, че цените са сравнително солени. Препоръчвам да си носите вода някъде от вън, защото в заведенията малката бутилка е 3-5 евро. Сладоледът, от друга страна, е на нормални цени и е вкусен!
След като излязохме от зоопарка (пропуснахме европейската гора - вълци, лисици, елени... знам че ще съжаляваме, но наистина се уморихме от ходене, но пък си записахме, че ще посещаваме виенският зоопарк при всяко наше отбиване във Виена, Ха, дано да ни предстоят още много в следващите години!) се отправихме за няколкочасова почивка в нашето мизерно апартаментче. Вечерта ни предстоеше Пратера!
   Имам много топъл детски спомен за едно посещение в Пратера: аз десетгодишно детенце от комунистическа държава, което вижда един път годишно сиромашките синджирени люлки и блъскащите се колички, които навестяват квартала изведнъж се озовава в рай пълен с виенски колела, люлки, влакчета на ужаса, железници, истински поните и какво ли още не... беше зашеметяващо за мен. Тридесет години по-късно у нас в България все още нямаме лунапарк и децата с нетърпение чакаха посещението в такъв.
    С Виена пас получавате безплатно возене на Виенското колело, на едно малко влакче, което обикаля целия парк за 30-тина минути и още 1-2 атракциона. За всички останали въртележки, влакчета и люлки цените са между 3 и 5 евро на човек.Двамата с тийнът се повозихме на едно от влакчетата на ужасите, това ми беше отколешна детска мечта на мен, Дими, пък се въртя на синджирена люлка над цяла Виена. Ама наистина много високо се издига този пилон, ехееей чак над виенското колело, а малчовците минаха през всички възможни скоростни влакчета, къщи с подскачащи и подвижни подове и тям подобни.

Ако сте романтични натури трябва да знаете, че Виенското колело предлага и индивидуални вагончета с маса, два стола и бутилка вино... подходящи са за предложение за брак или друго паметно събитие.

Романтика за двама

Снимка на влакчето с брат

Снимка на влакчето със сестра

Стига толкова снимки, време е да си видя телефона, минаха цели 3 минути от последния път

Едно от тези миниатюрни човечета там горе е Димо

В Пратера ядохме ужасни сандвичи, знаех си аз че такива ще бъдат, но народа твърдеше че е много гладен и се притесних как ще извозим труповете на починалите от глад. Бургерите бяха хем скапани, хем скъпи, ама съвсем като на панаир, а и в последствие се оказа, че са ни измамили с рестото и вместо монета от две евро сме се сдобили с незнайна азиятска парична единица. В лунапарк, като в лунапарк, нали така ;)
Пропуснах да спомена, че по пътя за Пратера, туристическият автобус (синята линия) спира при комплекс Хундертвасер. Комплекъст е строен в началото на 80-те години на XX век по проект на ексцентричния австрийски архитект Фриденсрайх Хундертвасер. Отличителна черта на сградите са кривите стени, асиметричните прозорци, неравните подове, шарените камъчета и керамични плочки и обилната растителност. Виенчаните не са особено очаровани от сградите, но туристите са силно привлечени от тях.
Понеже сме неуморими и неуморни на връщане си направихме пешаходна разходка в Дунав канал и през вечерна Виена. Дунав канал е пълен със заведения и младежи, които на групи, по двойки или единчно пийват бира или вино на брега на реката. Мястото е изпълнено с живот без да е прекалено шумно и носи много позитивно усещане.

Има много графити по стените

Чумна колона

Признавам, че на финала вече бяхме доста уморени, дългичка ни дойде финалната разходка. След като се прибрахме справка с крачкомерите ни показа, че сме извървяли 28 км през този ден.
Ден трети на нашият виенски престой започна с вкусни кроасани и кафе, а след това бързо се отправихме към катедралата Св. Стефан. Съвсем умишлено отидохме на площада рано, за да изпреварим туристическите тълпи, които го изпълват след 9-10 часа.

Катедралата "Св. Стефан" се издига в центъра на Виена и е построена върху останките на по-стара готическа църква, унищожена при пожар през XIII век. Строителството на настоящата катедрала започва през 1350 г. по времето на Рудолф Четвърти. Строителството продължава през следващите векове и завършва през XX век. Катедралата е строена от варовик. На следващите две снимки можете да видите разликата в цвета между почистените стени и тези, които са придобили "патината" на вековете.

Мрежите пазят мекия варовик да не бъде изтъркан от докосванията и поглажданията на хилядите туристи. Преди двайсетина години, когато с Дими бяхме във Виена тези мрежи липсваха, но и туристите бяха в няколко порядъка по-малко.
Дължината на църквата е 107 м, а широчината ѝ е 40 м. Най-високата точка е южната кула, която се издига на цели 136 м. Първоначално идеята е била северната кула да е със същата височина, но в последствие плановете са претърпели промяна и заради икономия на средства северната кула е почти наполовина - 68 м. При предишното ни посещение се качихме в южната кула по витото стълбище, а този път от желание за разнообразие, притеснение дали децата ще се справят и откровен мързел ползвахме асансьора и се качихме в ниската северна кула. Цените са 6 евро за южната кула - пеша по стъпалата (предупреждение: преди ехееей години, когато бях млада, слаба и жизнена ми беше изключително уморително по тези вити стълби) и 5 евро за северната - с асансьор.
В камбанарията на катедралата има 23 камбани като 20 от тях се използват и всяка има своя роля. Голямата камбана на северната кула, наречена „Нов Пумерин“ е с тегло 21 тона и е отлята през 1951 г. в Санкт Флориан и е окачена през 1957 г. на мястото на „Стария Пумерин“, отлят през 1711 г. и унищожен при пожарите през 1945 г. Камбаната „Пумерин“ звъни 11 пъти в годината, по време на велики празници: по време на празника на тялото и кръвта Христови, на 23 април (денят на освещавенето на катедралата), на Нова година, при смъртта на папата или на виенския архиепископ. Това е втората по големина камбана в Европа, след тази на Кьолнската катедрала.

Покривът на катедралата е с дължина 111 м и е покрит с 230 000 цветни керемиди. На него са изобразени гербовете на Виена и на Австрия.

Със същите керемиди е покрита и Св. Матиас в Будапеща

В различните посоки имаше поставени снимки с надписи и човек може лесно да се ориентира какво вижда.

Вътрешността на катедралата също е много впечатляваща. За съжаления има много прегради и влизането в същинската вътрешност е платено. При предишните ни посещения достъпът беше свободен... съзнавам, че туристическите тълпи са огромни и това е начин за регулирането им, но е неприятно и духът на църквата се губи някъде сред огражденията и симпатичните девойчета, които насочват тълпите.

След Щефансдом се отправихме към Белведере - бароков дворцов комплекс превърнат в момента в картинна галерия. Комплексът се състои от два двореца - горен и долен Белведере. Долен Белведере е построен в периода 1714-1716 г. и е планиран като извънградска вила за забавления. Горен Белведере е построен в периода 1720 - 1723 г. и е използван за лятна резиденция от принц Южени Савойски.

В Долен Белведере са изложени произведения на изкуството от средните векове и барок. Горен Белведере е картинна галерия, в която имахме щастието и удоволствието да видим богатата колекция с произведения на Густав Климт, Ван Гог, Моне и много други.
Сред прекрасната барокова обстановка и произведения на входа ни посреща едно много съмнително художествено произведение, което се нарича Трите Горгони на Геролд Туш (Gerold Tusch) и представлява огромни червени керамични вази пълни с черва. Много грозно и много неприятно и откровено гнусно.

И вие да се насладите на съвременното изкуство

Предупредени какво би ни очаквало в музеят на модерното изкуство Белведере 21, решихме да го пропуснем и вместо това да се разходим в градините.
Градините, които се простират между двата двореца са разкошни. Те са планирани и създадени от Доминик Жерард и са изградени по френски модел - със симетрично подредени дървета, фонтани и скулптури.

    В случсд вчерашния ден и остана да лежи в апартаментчето ни, където за негово нещастие се оказа, че няма нищо - нито телевизия, нито интернет и му се беше наложило да живее в мрачната реалност и да се разнообразява само с гледането през прозореца.
    За разлика от него ние останалите се наслаждавахме на Виена съвсем непосредствено и понеже обещаното си е обещано, а децата ни са изключително търпеливи, послушни и издръжливи след Белведере се отправихме към Дунав канал и Франц-Йосих кей, за да се повозим на корабче. Нещо объркахме програмата или не разбрахме, но вместо за тричасовата обиколка по Дунав канал и връщане по самия Дунав, се сдобихме с билети за едночасова кратка разходка само по Дунав канал. Е, какво пък, и това не беше лошо преживяване.
    На площада пред речната гара се е оформил битпазар, на който се продават стари дрехи, посуда, картини и каквото друго може да се сети човек. Част от "стоката" е изложена върху кърпи на земята или върху пейките за почивка. На една пейка забелязахме два албума със стари картички от Виена. Тъй като с голямо удоволствие купуваме картини/снимки от местата, които посещаваме, а въпросните картички съвпадаха чудесно с размера, на рамките, в които си ги представяме се захванахме внимателно да разлистваме страниците на албумите. Внезапно една хипи-дама, която не беше разбрала, че 60-те години вече са свършили, дойде, издърпа албумите от ръцете ни и ги скри под купчина стенни ковьорчета. Хм, явно не ѝ бяха за продаване или пък ние изглеждахме като подозрителни крадци на картички, а не като потенциални купувачи. Здраве да е, и без това времето да се качим на корабчето почти дойде.

Комплексът Хундервасер и от Дунав канал

Какво е добре да направи човек след като изпие чаша бяло вино на корабче по Дунава? Ами да изпие още една, но този път на брега, за да не му прилошее от клатушкането. Ето така точно постъпихме и ние, защото сме разумни и отговорни. Е, случи се без да го планираме като става с всички хубави неща. След корабчето по пътя към апартамента ни внезапно се натъкнахме на фестивал на Тиролските райони в Австрия, който се провеждаше пред Ратхаус (Rathaus) кметството на Виена.

Беше пълно с усмихнати хора, много от тях бяха облечени в традиционни тиролски кожени гащи (за мъжете) и от онези рокли с големите деколтета (за жените). Имаше щандове за продажба на такива дрехи, както и на продукти, поизвеждани във въпросните общини - шнапсове (така де ракии), сладка, сирена... Имаше и много бира и много... хм, забравих името на напитката, но е бяло вино, разредено с газирана вода. Всичко се поднасяше в стъклени чаши и чинии, като за всяка се оставя депозит 2 Евро. Чашата можеше да се върне на всеки щанд, където ти връщат депозита или пък да си я вземеш за спомен, така както направихме ние с една от халбите.
В градинката пред Кметството има обществена тоалетна, но за фестивала се бяха погрижили да осигурят и допълнителни преносими тоалетни, като въобще не си представяйте пластмасовите смрадливи химически тоалетни, които сме свикнали да виждаме у нас по подобни събития, когато изобщо ги има. Тоалетните бяха в големи строителни фургони пренасяни в каросерията на камион и във всяка кабинка имаше тоалетна хартия, а в предверието - сапун и мивка с топла вода!

Виенското кметство е много представителна сграда, която е изградена в края на XIX век в неоготически вид. В нея се провеждат туристически обиколки, но по време на нашето посещение бяха спрени, поради ремотни дейности, както се вижда и от снимките. Има пет кули, като най-високата е 98 метра, а на върха ѝ има статуя на човек със знаме в ръка Ратхаусман (от нем. „Rathaus” – кметство и „mann” – човек). Заедно с неговата височина и тази на знамето, кулата стига цели 103 м.

Сутринта на нашия предпоследен ден във Виена се отправихме към мемориала на жертвите на фашизма пред Албертината, където имахме среща за фри тур ъф Виена (безплатна обиколка на Виена). Както съм писала и друг път винаги посещаваме тези безплатни турове, водени от местни доброволци. В огромната си част, те са ни били изключително приятни и полезни (малко изключение в Будапеща). Екскурзоводката ни във Виена беше изключителна, най-добрата, на която сме попадали до момента - много ерудирана дама, с чудесен английски, която говореше страшно увлекателно и с нея ни беше наистина много приятно да разгледаме отново централната част на Виена.

Монументът срещу войната и фашизма е много модернистичен и е с доста спорни за нас художествени качества, но какво ли пък разбираме ние от изкуство, явно, който трябва си го е харесал.

Екскурзоводката ни върна пред катедралата и, освен историята ѝ накратко, ни показа ни някои интересни елементи, като например изображенията на фалос и вагина от двете страни на главния вход, които, според нея, са символ на успешен и плодовит брачния съюз.

Разгледахме градините на императорският дворец Хофбург - официалната резиденция на Хабсбургите - австрийската императорска династия. Екскурзоводката ни показа терасата, от която Хитлер е произнесал речта си за присъединяването на Австрия към нацистите и ни показа исторически снимки от този момент, на които се вижда, че целият площад е препълнен с хора. В момента има дебати дали този балкон не трябва да бъде разрушен, за да се заличи този срамен за Австрия момент, но смятам, че австрийците няма да го допуснат, защото те помнят и уважават историята си. Друг интересен факт, който ни сподели беше, че когато след войната Съветите "взимат" Унгария са искали и Австрия да я последва в социалистическия блок. Австрийските дипломати са успели да избегнат съдбата на Унгария като са обещали, че Австрия ще остане в страни и никога няма да стане член на НАТО. 75 години по-късно все още държат на думата си.
В дворовете на Хофбруг се намират и чешмите с помпа с най-вкусната вода във Виена.

В един момент се разминахме с конете от Испанската школа по езда. Та аз докато се сетя, пък после докато извадя фотоапарата, за да снимам и едниствената снимка беше на дупето на последния кон.

В един момент се разминахме с конете от Испанското училище по езда

Името Испанска школа по езда води началото си от Липицанските коне, които в миналото са са били докарвани от Испания. В наши дни те се отглеждат в държавната конюшня в Пибер (Piber) в западна Австрия. Школата е създадена през 1572 година. Ездачите са облечени в традиционни униформи, а конете постъпват в училището на 4 годишна възраст и цялото им обучение трае 8-10 години.

Няколко снимки от Хофбруг

Още

И пак

Градините

     Видяхме къщата на Моцарт, която е музей и която е чудесно реставрирана с обзавеждане и вещи от XVIII век, но вътре няма нищо, принадлежало на Моцарт (според нашата екскурзоводка). Това е било едно от многото жилища (цели 14), обитавано от музиканта, той често е сменял местообитанието си.
   Минахме по прочутата виенска търговска улица Грабен и посетихме първата обществена тоалетна в града. Изградена е в края на 19 век и интериорът е запазен в оригиналния ар нуво стил. Изглежда много впечатляваща с лъскавите дървените врати и големите огледала и санитарията носеща полъха на викторианската епоха и е невероятно чиста. Малко е странно, че така се прехласвам по една обществена тоалетна, но тя си заслужава посещението.
     Посетихме (само отвън) главната синагога на Виена, която е била единствената синагога, неразрушена от нацистите и оцеляла до края на Втората световна война, както и църквата на Тевтонския орден.

На горната снимка е табелата на домът на прочутият Виенски шницел - ресторантът, който пръв е започнал да го предлага. Посещението е възможно само с резервация и пак се чака на дълга опашка, за да се влезе. А цената на шницелът е 20 Евро без гарнитурата. Разбрахме, че в 9-ти район има множество уютни семейни ресторантчета, които предлагат виенски шницел с много добро съотношение цена-качество и вечерта посетихме едно от тях.

Вкусните ни виенски шницели

Турът ни завърши на брега на Дунав пред най-старата църква във Виена - Св. Рупърт. Тя е посветена на св. Рупърт от Залцбург, светецът почитан от търговците на сол.

Вътрешността на църквата е строга и мрачна и липсва готическата пищност на катедралите.
После се повъргаляхме малко по тревата в народните градини (Эolksgarten) където има разкошни рози.

А след това се преместихме в тревните насаждения на площад Мария-Тереза. Тук се намира природо-научният музей, но ние вече бяхме преситени от музеи и твърде уморени за разглеждането му, а съм сигурна, че си заслужава.

И още една църква, която просто нямаше как да пропуснем, заради впечатляващата ѝ фасада и вътрешност: църквата на францисканците - Mary of the Snows.

      Земята, върху която е построена църквата е била дарена на францисканцие през 1224 година, а изграждането на първата църква е стартирало в 1276 г. Строителството e завършило през 1350 г. А по време на двете Турско-Австрийски войни камбанарията е била разрушавана и изграждана след това отново.
И ето, че дойде последният ни ден в красивата Виена. На прощаване отидохме да хапнем единствен и оригинален Захер, прочутата виенска торта. Тортата е създадена през 1832 г. по поръчка на австрийският министър на външните работи Клеманс фон Матерних, който искал да изненада своите гости с нов и вкусен десерт. Неговият готвач-сладкар, обаче бил болен и поръчката била изпълнена от Франц Захер, който бил чирак в кухнята и бил едва на 16 години по това време.
      Най-възрастният син на Захер, Едуард учи при прочутия виенски сладкар Кристоф Демел. Тортата Захер първоначално се продава в сладкарницата на Демел, а от1876 г. – и в основания от Едуард хотел "Захер".
       През 1934 г. започва съдебен процес между Демел и Захер за правото върху оригиналната рецепта. Едуард Захер, по време на своето обучение при Демел, малко изменя рецептата за тортата.
       След смъртта на родителите си и след банкрута на хотел „Захер“ през 1934 г., синът им Едуард продава оригиналната рецепта на Демел. След като придобива рецептата, Демел продава тортата с поставена върху ѝ шоколадова плочка, на която има надпис „Едуард Захер, Виена“.
       През 1938 г. новите собственици на хотел „Захер“ регистрират името „Оригинална торта Захер“ като запазена марка. През 1954 г., собствениците на хотела обвиняват сладкаря Кристоф Демел в използването на регистрирана търговска марка.Представител на Демел заявява, че в оригиналната рецепта на Франц Захер няма втори пласт от конфитюр от кайсиив средата на тортата, освен това в рецептата, използвана в хотела, част от маслото е заменено с маргарин, така че тази рецепта не може да се нарече оригинална.
       След дългогодишни спорове е постигнат консенсус и през 1963 г. името Original Sacher-Torte (изписано върху кръгъл шоколадов медальон и поставено върху всяко парче торта) се поставя върху тортите, произвеждани от хотел „Захер“, а тортите от сладкарница „Демел“ трябва да бъдат украсени с подобен символ, но с триъгълна форма и надпис Eduard Sacher-Torte.
        Обикновено пред сладкарницата на хотела има опашка от чакащи туристи, които искат да се потопят в богатия плюш на салона и да опитат от шоколадовото изкушение, но ние извадихме голям късмет и влязохме без да се налага да чакаме.

Тортата е вкусна, но сигурна разглезена от сладките изкушения в днешни дни, не я намирам за изключителна, а цената за пет парченца торта и придружаващите кафета/сокове е умопомрачителна, но кеф цена няма, са казали хората.
Добре похапнали тръгнахме да си вземем колата от паркинга и... попаднахме на поредния уличен пазар/панаир/хепънинг... Този път бяха затворили една доста голяма улица в 8-ми район, по която вървят дори и трамваи (те, разбира се, бяха спрени), всички заведения и магазини бяха изкарали свои щандове на улицата отпред със солидни намаления на стоките, имаше щандове и на училищата от района (частни и държавни), където учители и ученици презентираха учебните заведения, за да привлекат нови ученици в тях, а духовият оркестър на градската полиция свиреше и забавляваше виенчани и гостите на града. Напазарувах си доста козметика от разпродажбата на дрогерия Дъглас на смешно ниски цени, малките се забавляваха да правят четвъртити сапунени мехури с помощта на едни гимназисти, почти пласирахме Дани като ученик в местно училище с испански, а Димо си спазари антикварни чашки за ракия. За финал ядохме виенски макарони с лук и пихме от онова бяло вино с лимонада. Виена ни изпрати с усмивка и желание отново да се върнем и да се потопим в приятната ѝ атмосфера.