Два манастира и един водопад

   В последния ден на септември, който се очертава да е доста хладен, ни хрумна да посетим Разбоишкия манастир и водопада "Котлите". Знаем, че по това време на годината водопадът ще е пресъхнал, но се надявахме, че след дъждовното лято все пак ще прикапва по малко. Докато разглеждахме карата, за да се ориентираме за пътя, видяхме, че току до самият водопад се намира и още един манастир - Букоровския. Веднага стана ясно, че ще посетим и него.
   Първата ни спирка е на около 60 км от София. Сложихме раниците в колата и потеглихме към Годеч. В самият град трябва да хванем пътя за село Туден и Драгоман. Годеч ни посреща с разкопани улици и повсеместни ремонти. Успяхме да пропуснем пътя, но получихме неочаквана "помощ от приятел" - местно другарче ни видя по случайност и ни даде ценни упътвания. Бързо излязохме от Годеч по пътя, водещ ни покрай р.Нишава, която течеше някъде в дясно от нас. От ляво пък видяхме указателна табелка за манастир "Свети Дух" (отбелязвам си в тефтерчето за бъдещи екскурзии да го посетим). Някъде тук започват да се появяват и указателни табели за Букоровския и Разбоишкия манастири. След село Туден и преди да се влезе в Разбоище в ляво има указателна табела за Букоровския манастир. Последвахме я и петдесетина метра по-натам имаше малко уширение на асфалтовия път, което използвахме за паркинг. От тук до манастира са около 2 км по много приличен черен път, който е подходящ за автомобил, но нашата идея беше все пак малко да походим.
  Пътят е равен и много приятен за вървене.

Ето го хей там в далечината и манастира

  Покрай него има дъбови дървета с най-огромните жълъди, които някога сме виждали. Не знам дали тази година е била така благодатна за жълъдите или тези са си такава "порода", но катериците в околността ще пируват тази зима. Димо ми подсказва, че същото важи и за дивите прасета.

   Поиграхме си и на нещотърсачи като Пипи, Томи и Аника и открихме... китара

Китара!

 

     Това не е истинска китара, изработена е от стъклопласт или някакъв подобен материал и е изключително тежка. Вероятно е направена за да украсява стената на нечие заведение. Тъжно е че завършва живота си в крайпътните бурени. 

    Освен, че "посвирихме" на китарата, добавихме и един камък в крайпътната пирамидка.

Нашият камък е четвъртия от долу на горе ;)

    Направихме фотосесия и на една преяла пепелянка

    Понеже знам, че големите заровени иманета винаги се пазят от змии, само да спомена, че тази конкретна пепелянка се шмугна в едни редени камънаци, вероятно основи я на обор, я на къща) край пътя.

    И снимахме есенни цветя 😉

   Ей, така бързо и неусетно стигнахме и до самият манастир

    Няма данни за миналото на Букоровският манастир, не се знае кога е бил създаден. Уникалното при него е, че на територията му има пет църкви, залепени една за друга - "Св. Георги Победоносец", "Света Петка", "Св. св. Кирил и Методий", "Св. Неделя" и "Вси Светии". Единствената действаща църква в момента е първата - "Св. Георги", чието име носи и целият манастир. 

    На територията на манастира е намерен и най-старият календар в Европа камък с означения,  във формата на костенурка, който в момента се намира в музей  - това е информация, соято може да бъде прочетена в Уикипедия и в много други сайтове, където се споменава манастира. Никъде, обаче, няма снимка или повече информация за кой музей става въпрос. Единствената по-различна и по-подробна информация, открих в брой 14 на онлайн списанието GoBIO, което май е прекратило съществуването си през пролетта на 2017 г. Там е преразказан разговор с жената (баба Цветана), която се е грижила за манастира през 2014 година, както и по времето на разкриването на основите на църквите и на въпросния каменен календар. Ето това е цитат от статията на GoBIO:

"Но пък помни как при разкопки са открити основите на петте църкви. „Даже си помислих, като ги видях – тези камъни може да са на някакви постройки, а ние да си мислим, че са били църкви. После обаче се очертаха абсидите и олтарите и стана ясно – не може църквата да се сбърка с нищо друго“, обяснява жената.

По-късно при строителните работи край черквите майсторите откриват и мраморен торс и камък, върху който е имало календар под формата на костенурка. Жената ни убеждава, че това е най-старият календар, намиран в Европа – за известно време много се говорило за находката, после хората я забравили. „Предадох нещата на кмета, той каза, че ги е дал на музея в София. Имах и бележка от музея, но някъде се изгуби“, ядосва се жената. После се зарича да пита бившия кмет къде точно е предал находките, за да може да казва на хората."

     Моето цинично Аз, веднага реши, че ако тази находка действително съществува, най-вероятно е "изложена" в нечия частна колекция, а кметът е получил достойно (според собственото му виждане заплащане). Но, нека да оставим настрана тракийският или старобългарски календар и да се върнем в настоящето и нашето посещение на Букоровския манастир. 

    Мястото е много уютно изключително гостоприемно. Човекът, който се грижи за манастира излъчва спокойствие и топлота. Втората църква, долепена до действащата "Св. Георги" е превърната в арт-работилница, където децата могат да се отдадат на майсторене и рисуване. 

   

    В работилницата имаше много интересни модели на риби изработени от папиемаше. Защо не ги снимах е въпрос, който и аз си задавам 😕😉 

  Манастирът предлага безплатна нощувка за посетители, а освен това тук постояно приемат дрехи и играчки и освен че даряват на нуждаещи се, работят и на принципа "вземи каквото ти е нужно и донеси каквото не ти трябва". При следващото ни посещение през пролетта със сигурност ще донесем играчки, които вече сме надраснали. 

  

   Кучетата ни изпратиха с лай и тръгнахме към "Котлите". Водопадът е само на петнайсетина минути от манастира. Има ясновидима пътека и указателни червени стрелки на местата, където човек би могъл да се заблуди.

    Бяхме подготвени, че няма да видим водопада в пълнитя му блясък, но както казах и по-рано, надявахме се на поне бледо подобие. Е, не би! Нямаше съвсем никакъв водопад, само езерце в основата. Но това ни дава повод за второ посещение през пролетта. Околността е много живописна и интересна. Първоналачно пътеката отвежда до горната част на водопада.

   Въпреки, че на снимките не може да се види, на живо е доста стръмно и страшничко (поне за мен). За да се слезем при основата на водопада, трябваше да се върнем нагоре където започва спускането по хълма и да свием в дясно. Там има не много добре видима пътека, която ни отведе до основата и езерцето, формирано под водопада.

По пътечката

Околностите

Това е "леглото" на водопада

         Обратният път не е нещо, което заслужава отбелязване, така че превъртаме и...
         Следващата ни цел е Разбоишкия манастир. За да стигнем до него излизаме отново на асфалтовияпът и продължаваме през село Разбоище в края, на което  паркирахме колата и поехме по черния път и по табелките.

     Първоначално по пътеката може да се мине и с високопроходим автомобил, но след това тя се превръща категорично в пешеходна. Върви надолу, приятна и лека е и отнема около 20 минути. Е, поне на слизане. Обратният път е малко по-уморителен. 
    Малко снимки по пътя:

Там долу в дъното е река Нишава

      След един завой пред нас се появи и манастира с неговата бяла църква, сякаш кацнала на скалите.

     Слязохме надолу по пътеката и минахме по релсите, покрай старата Разбоишка гара. Сега по тези релси се движат само товарни влакове. Ние дори "срещнахме" един, натоварен с въглища.

    А това е река Нишава, снимана от железопътния мост, който я пресича

От едната страна на моста...

... и от другата страна

    И за този манастир липсват точни данни кога е възникнал, но има предания, че пещерата, пред която е изградена църквата е използвана за богослужения от монаси-отшелници още през IX - X век., а вероятно в по-ранните години е било и тракийско светилище. Пред църквата може да бъде видян жертвен камък, който е бил намерен там.

    Според други предания, когато сръбският светец Св. Сава се отправя на поклонение в Йерусалим Великите пости го сварват на това място и той прекарва 40 дни с местните монаси-отшелници. Това би трябвало да се е случило около 1235 година. След неговият престой мястото става свято и в пещерата капе вода, която е лековита, според преданията.
    След това пред пещерата се изгражда и църковен параклис, а около него към скалата имало долепени жилищни помещения. Манастирът е бил опожаряван неколкократно от турците. При последното му изграждане (през XIX в.) жилищните сгради и магерницата са били преместени на десния бряг на реката, докато църквата остава на старото си място - на 50 метра височина в скалите.
     След като над двадесет години е бил хайдутин и е водил дружини, в манастира монах става Йоан Тотю, роднина на Филип Тотю, който решава да се замонаши в знак на покояние, че неволно е убил малко турче. Йоан многократно е приютявал в манастира Матей Преображенски - Миткалото и Левски. Йоан, заедно с друг един монах Исая организират производстото на барут в манастира и голяма част от барута, използван от четниците през Априлското възстание е именно от тук. Когато умира Йоан поръчва на Исая "Отче Исае, погреби недостойните ми кости под пътя към храма, та хората да ме тъпчат че малко направих за Род и Родина..." През 1869 г. Исай загинал след като по невнимание запалил складирания барут.
     В началото на XX манастирът запустява и едва през 1947 година в него се заселват три монахини, които се заемат с въстановяването му с помощтта на местните хора.
    

Жилищната сграда на манастира

    За да се стигне до църквата, трябва да се пресече реката по мостче и да се изкачат каменните стъпала.

Поглед от моста към стопанските постройки на манастира

Под скалите

      В цепнатините на скалата много посетители са поставяли дребни стотинки. Не знам с каква цел.

Стълбището към храма

Самата църква, обновена през 1950 година

   Вътре могат да бъдат видяни големи църковни свещници, дарени от местно семейство през 50-те година, в разгара на най-войнстващия комунизъм и отричането на религията у нас.

Под мазилката се виждат части от стенописите

Средновековните стенописи, съсипани за да "хване" добре мазилката

Храмът отвътре

    На външната стена, която е била част от по-стария храм, има оцеляла част от стенопис, изобразяващ сцена от Страшния съд

Част от Средновековния стенопис, а отзад се вижда входа на пещерата, 

използвана като храм първоначално

        Гледката от църковните прозорчета:

         След Разбоишкият манастир бях планирала да посетим и църквата в село Беренде, която е една от най-старите запазени църкви у нас - от времето на Второто българско царство. Останалите членове на семейството, обаче обявиха гражданско неподчинение и отказаха категорично посещаването на повече църкви за деня и настояха за късен обяд.
     Добре де, ще посетим Беренде на пролет, когато се върнем за да видим и водопада Котлите.
     Обядът ни беше в заведението в подножието на прохода Петрохан.

     
        Мястото е приятно и с добро обслужване, а храната е с добро качество, като за крайпътно заведение. Имат и хубав добре поддържан двор, в който сигурно е хубаво да се поседне в по-топлите дни.