Водопадите над село Локорско

    Село Локорско се намира в полите на Софийска планина - дял на Стара планина съвсем близо до София, на не повече от 2-3 километра отвъд Околовръсното шосе. Районът е равнинен, с красива природа, на слънчевият и топъл южен склон на планината и затова не е очудващо че все повече столичани купуват къщи и се пренасят там за постоянно, въпреки че мястото е по-отдалечено от центъра на столицата от така предпочитани села/квартали във Витошката яка.

    От приятели бяхме чули за водопадите край село Локорско и почивните дни покрай Великден бяха подходящи да ги посетим. Пътеката, която минава покрай тях е равна и широка почти през цялото време, само в края има леко изкачване, така че е подходяща и за малки деца. А по протежението ѝ има множество удобни места, където може да се направи пикник.

    За да се стигне до пътеката покрай водопадите, в центъра на селото се завива в ляво покрай кметството. След малко се стига до площадче, където оставихме колата и продължихме пеша покрай рекичката. Водопадите на Локорско са 7, като те всъщност са изкуствено изградени прагове  на реката - два са от бетон, а останалите са изградени от камъни. Най-високият от тях е 6-7 метра. 

    Първият водопад се намира още преди да свършат къщите на селото, той реално е изграден от бетон  праг.

Покорителите на първия водопад

    Пътеката е равна и широка и е подходяща и за съвсем малки деца и за каране на колело. Всъщност районът на Локорско е предпочитан от хората, които се занимават с планинско колоездене и каране на кросови мотори през пресечен терен.

Първи по пътеката край Локорските водопади

 

     На не повече от 200 метра са вторият и третият водопад, които са един над друг, а до тях има изградено каменно барбекю и мостче над реката.

     Покрай реките на децата никога не им е скучно:

 

        И следва водопад номер 4:

   Не много след него е и водопад номер 5:

 Шестият водопад е по-симпатичен и по-гостоприемен към нас, което си личи и по броя снимки:

    След този водопад следва дълга поляна, където можете да напавите пикник, ако до момента не сте си харесали местенце. Реката остава в ляво, а над нея има интересни скали, където моите момчета изследваха жаби, гущери и птичета. 

Пътят през дългата поляна

В ляво и в дясно има множество удобни места за отдих

През рекичката вляво има скали, подходящи за гущеролюбци

        От тук и вляво и вдясно от основната пътека има множество разклонения, по които се вижда, че често минават мотори и атв-та.

        В края на дългата поляна пътеката се стеснява и се разклонява на две. Тук има и изоставена сграда, вероятно на ВиК, защото до нея има и водохващания. Пътеката се раздела на два ръкава вляво и дясно от сградата. Ние избрахме да тръгнем на дясно. Пътеката се качва нагоре през скалите, не еясноочертана, но мисля че няма опасност да се заблудите. Тъкмо когато си мислехме, че сме тръгнали по грешен път и си дадохме още 5 минути вървене, а след това щяхме да се върнем, чухме че наблизо пада вода, т.е. седмият водопад беше някъде вляво и надолу от нас. Излязохме на друга, по-ясно очертана пътека и тръгнахме надолу по нея. (Пътеката продължаваше и нагоре и предполагам, че води до връх Драгун - най-високият връх в този дял на планината)

    Следва и седмият водопад, който също е бетонен праг, а не от камъни, и освен това до него се стига трудно, защото е много стръмно. Ние си спестихме стръмното спускане и последващото изкачване обратно до пътеката и го видяхме сред клоните. Ако имате добро въображение и остър взор и вие ще го видите на следващата снимка.

"Невиждаемият" водопад

    Пътечката прескача ту от едната, ту от другата страна на реката и често съществува риск да си намокрите краката, но ако се разхождате в топъл пролетен ден, като нас, това не е повод за тревога, а за смях и закачки.

           А това е и последният водопад. Малко след него пътеката стига от другата страна на изоставената сграда на ВиК и след това връщането е през дългата поляна и обратно по същия път, по който дойдохме. 

        

        През цялото време докато се разхождахме не спирах да се чудя как е възможно тук да е толкова прекрасно и да няма хора. По пътеката срещнахме само двама колоездачи и никакви други хора. Цъках с език, чудех се и тайничко се радвах, че е толкова спокойно. Загадката се изясни докато се връщахме. Когато стигнахме до 3-4 водопади срещу нас вече се движеха огромни тълпи от хора с раници, чанти, скари и какво ли още не. Оказа се, че мястото е много популярно и ние просто бяхме изпреварили останалите туристи. Ако искате да се насладите на тишината и спокойствието по пътеката край Локорските водопади ви препоръчвам да постъпите като нас и да тръгнете по нея не по-късно от 9 часа.

Пролет до Алдомировското блато и Гургулят

 Сякаш тази година пролетта не идваше и не идваше... някъде под карантина стоеше вероятно горкичката и зимните вихрушки и температури ни съпътстваха почти до средата на април. Но ей на, най-накряя и ТЯ дойде - зелена  - с цвета на новата трева, бяла - като цветовете на крушите и ябълките в двора, жълта - като нарцисите, розова и червена - като лалетата и вишничката ни. Задъхана, закъсняла, забързана да навакса забавянето си пролетта ни накара и нас да се размърдаме, да излезем от зимната апатия и летаргия и да потеглим на някъде. 

    Велик ден е, че и тамън отпуснаха рестрикциите покрай Ковид 19 и затова решихме да си останем вкъщи, защото всичко ще е претоварено от хора държани на къс повод повече от година. Така че домашни козунаци (ама супер ми се получиха тази година), домашни боядисвани яйца (еее, не бяха най-добрите, но проблемът беше в боите), домашни зелени салатки (Мляс!) и домашно печено агънце (2 пъти мляс!). Разбира се, всичко това можеше да бъде документирано с подходящи снимки, ако имах достатъчно ум, разум и усет, за да ги нащракам и публикувам в блога. Но Балзак, Джоан Роулинг и Джордж Р.Р. Мартин са прочути със снимките си, та и аз, барабар Петко с мъжете се нареждам до тях и, вервайте ми - супер вкусно и апетитно ми се получи всичкото гороизброено ядене;)

    След цялото това предислове, където ние ядем, а вие (евентуалните читатели) си представяте, колко красиво и изискано е всичко (не беше, но щом няма снимки, доказващи обратното, след 20 години с ръка на сърцето ще твърдим така) решихме, че все пак е време да спрем да се тъпчем и да се поразтъпчем из нашата Софийска околия и къде-къде, щото нали да е наблизо, ама да не е нависоко, да не е на далече, да-не-е-на-манастири (Великден е и всички църкви и манастири ще са протъпкано с миряни ) и то остана накрая у нашите, у техните или у Западните покрайнини... Еми, има ли избор?! Решено! Ще посетим пантеона "Майка България" в Гургулят.

    Изстраданата магистрала "Европа" май вече е аха-аха готова и се придвижихме по нея. Силно впечатлени от този факт се заплеснахме и пропуснахме да се отбием и да слезем на Сливница. Благодарение на този факт стигнахме до Алдомировското блато. Това е блатото в подножието на ОНЕЗИ надписи, които всички сме виждали забързани към сръбската граница, плескавиците в Цариброд или по-нанатъшния Запад: "1885 - 2020 СЪЕДИНЕНИЕ НА БЪЛГАРИЯ" и медалът за храброст на българската армия, изписани с бели камъни по склоновете на възвишенията Три уши вдясно от пътя. В този район се водят доста кръвопролитни сражения по време на Сръбско-българската война.

   

 

    

          Алдомировското блато е разположено на територия от почти 130 хектара и се намира на около 5 км след Сливница. То е защитен резерват, в който са забранени лова и робилова и служи за опазване на биоразнообразието. Тук се срещат много водни птици като блатен орел, бойник, голям и малък гмурец, бекас, чапла, водна кокошка, патица и други. Около Алдомировското блато има изградени няколко площадки да наблюдение на птиците. 

Площадка-чакало за наблюдение

     Дори и в този приятен и топъл пролетен ден, ветърът горе в чакалото беше пронизващ.

    При кратката си и късна разходка до Алдомировското блато успяхме да видим водни кокошки, патици, бяла чапла и двойка блатни орли.

 

        На следващия ден след нашето посещение на Алдомировското блато, някакъв идиот се беше отбил и изсипал пет (5!!!) гондоли със строителни отпадъци - на пътчето, което и без това беше в безобразно състояние и до първата наблюдателница-чакало. Не знам що за човек трябва да си за да си го помислиш, а какво остава да направиш нещо подобно. Но ето че явно може :( Сигурна съм, че при добро желание властите биха могли да открият виновниците, силно се надявам някой да понесе отговорността за деянието си, а районът да бъде почистен!

        След кратката и непредвидена отбивка до Алдомировското блато обърнахме колата и се върнахме към първоначалната си дестинация - Гургулят и Пантеона. 

        Пътят от Сливница до Гургулят е кратък като разстояние - десетина километра, но пък за сметка на това е в безобразно състояние и дупките, ямите и кратерите със почти пълна сигурност са сумарно повече от асфалта. След като си проправите път през така наречената пътна мрежа стигате и до самото село.

        

        Село Гургулят е символ на победата на Българската армия над сръбската войска в Сръбско-Българската война от 1885 г. когато българските капитани побеждават сръбските генерали. Над селото, в местността "ЦЪрквище" се издига Пантеонът на безсмъртните в памет на загиналите в битката за Гургулят и Сливница селяни, войници и офицери. Пантеонът е изграден от червен бетон с размери приблизително 700 кв.м и височина около 20 метра. В центъра му се намира статуя на жена, символизираща Майка България, скърбяща за загубените си чеда.

     

        Пантеонът на безсмъртните е внушителен и впечатляващ, въпреки че е изключително зле поддържан и стъпалата и стените се ронят. Срамно е, че така неглижираме символите си на национална гордост!

        В непоследствена близост до Гургулят има древна крепост - Пеклюка, както и живописно, макар и късо речно ждрело и пещера, които ние не посетихме, защото не бяхме подготвени и пътеките до там не са добре означени. в самото село има две места за настаняване - хотел и къща за гости, така че бихте могли и да преспите ако решите да отделите повече време на района. 

    На нястото на съвременния пантеон се е намирала стара голяма църква, по тази причина и местността се нарича Църквище. В момента действащият храм на селото е в центъра му. Той е на десетина години и е малък, но носи полъх на уют и духовност, не знам дали това са правилните думи за една църква, но точно така го почувствах, когато пристъпих прага ѝ. В крайна сметка това е въжното - хората да се чувстват добре приети и сигирни в своята църква, нали?!

На площадката срущу църквичката

И на чешмата - пак там

    В заключение, препоръчвам ви да се отбиете, да посетите и да отдадете почит на Пантеона на безсмъртните  когато сте в този район, въпреки че ще трябва да се подложите на десетина километра ужасен път (дано да го ремонтират скоро). Те, а и всички ние го за служаваме, трябва да ценим историят си!

Село Плана - православният параклис, будистката ступа и съвършената хармония

     На 35 км от София след Бистрица и Железница се намира село Плана. Селото е съставено от няколко сравнително отдалечени една от друга махали. Сигурна съм, че в района има множество подходящи места за пикник и за приятни разходки сред природата. 

    В днешният топъл третоянуарски ден ние се отправихме към Плана с конкретната цел да се пораздвижим след ГНП (голямото новогодишно плюскане) и да посетим най-сетне единствената в България будистка ступа. Тъй като ми се видя малко, потърсих в интернет какво друго може да се види в околностите и открих, че отново в Плана има и малък параклис, от който се разкриват страхотни панорамни гледки към Витоша и околностите.

    

Ступата е будистки монумент, символизиращ Буда в медитация

    

     Ступа в превод от санскрит означава куп, насип и е постройка с конусовидна форма, символизираща съвършената хармония. Живата енергия на ступата прониква навсякъде, за да дава мир и любов на хората и планетата. Според традицията ступите носят щастие, изпълняват желанията на хората с добри намерения и защитават света от бедствия и конфликти.

    Според будистките учения има осем вида ступи. Всеки от тях представя важно събитие от живота на Буда Шакямуни. Ступата на Просветлението (Чан Чуб Чьортен на тибетски), от който вид е и Ступа София, символизира постигането от Буда на Просветлението – природата на напълно пробудения ум. А знамената около ступата разпръскват послания чрез вятъра, като цветовете им символизират различни неща:

- синият цвят превръща гнева в мъдрост, която позволява да виждаш нещата такива, каквито са;

- белият цвят превръща невежеството в интуитивна мъдрост;

- червеният цвят превръща желанията в различаваща мъдрост, за да бъдат наясно съществата кое какво е в дадена ситуация;

- зеленият цвят превръща мъдростта в мъдрост на преживяването - да се осъзнават нещата поотделно и като част от историческата последователност;

- жълтият цвят - трансформация на мъдростта във всепостигащата мъдрост. 

    Ступа София е изградена върху открито плато в Плана планина, където се разкрива панорамна гледка към  планините Витоша, Рила и Стара Планина. Ступата до с. Плана е  построена през 2015 г. от българския клон на последователите на Диамантения път на будизма. Около ступата има изградени зала за медитация, къща за сангхата и къща на ламите.

    За съжаление при нашето посещение беше облачно и мъгливо и не успяхме да се насладим на панорамата към близките и далечни околности. 

По пътя от ступата обратно към махала Турмачка

       Село Плана е съставено от няколко сравнително отдалечени една от друга махали. Будистката ступа и параклисът "Св. Киприян" се намират в една от последните махали на селото - Тормачка. Има табелка към махалата,  където пътят се отбива в дясно от основния водещ към Кметството на с.Плана. След табелката има около 5-600 метра до първите къщи на махалата. НИе отбихме колата веднага след разклонението и продължихме пеше. За ступата се завива вдясно в самото начало на махалата - има графична табелка с изображение на ступата. До нея се върви няколко минути (не повече от десетина) по черен път, който е проходим и с автомобил. 

    За параклисът "Св. Киприян" трябва да преминете през цялата махала и след това ще го видите от лявата страна на пътя. Над него се издига най-голямата бреза, която някога съм виждала. Предполагам, че е столетница. 

 

Параклисът е построен през 2009 г. от Георги Йовчев и приятели

    За съжаление беше заключен и не можахме да надникнем вътре. Зад параклиса точно под брезата има маса с пейки. Времето се смили над нас, мъглата се разпръсна и така успяхме да се насладим на наистина уникалните гледки към околностите. 

 

    ОМ МАНИ ПЕМЕ ХУНГ - най-известната мантра в будистките практики, която спомага за прочистване на ума и за трансформация на смущаващите чувства. ОМ - на гордостта, МА - на ревността, НИ - на желанието, ПЕ - на объркването, МЕ - на алчността, ХУНГ - на гнева.