Боянското езеро и боянския водопад

   Днес, понеже не ни се пътуваше надалеч решихме да го караме кротко и да посетим възможно най-близкото и удобно местенце до София, за което се сетихме - Боянското езеро... и хайде така и така сме стигнали до него, дайте да се напънем още малко и да се качим и до Боянския водопад.
   Речено-сторено. Станахме не както ни се щеше в 7.30, а в 8.15, но това все пак сме си ние ;) Бързи сандвичи за из път, ама със шунка, не със салам, защото Гого не яде такова, бърза закуска, бързо кафе и хайде към Бояна.

 Пътеката още от самото начало обещава да е стръмна за пишман-туристите, т.е. за нас. Въпреки че е широка и още в началото има предупреждение, че Планинската спасителна служба ни предупреждава да не използваме кратката пътека покрай реката, защото е опасна, а обиколната - покрай езерото до водопада, по почти цялото протежение липсва каквато и да било маркировка. Разбира се, има вариант и ние да сме се объркали да сме се движили по алтернативен маршрут, но силно се съмнявам. Маркировката се появява отнова чак на края, където от нея вече реално нямаше никаква нужда. Хубавото е, че пътеката е много посещавана (поне в летните неделни дни) и получавахме информация за посоката, в която да вървим от вече връщащи се туристи.
   До Боянското езеро стигнахме за около 30-40 минути. Езерото е изкуствено, изкопано е в началото на 20-ти век при изграждането на Витошкия водопровод. Максималната му дълбочина е 180 см.

 Тук се подкрепихме с по един сандвич, поехме глътка въздух и потеглихме за Боянския водопад. Пътеката е стръмна и започва нагоре от разрушена вила/къща (оказа се Горски дом, след проверка в гугъл). Пътя от езерото до водопада отнема около час-час и малко за туристи като нас, бързоуморяващи се и придружени от малки деца. Въпреки, че е много посещавана пътеката е често преградена от паднали дървета, които трябва да се прекрачват или да се промушваме под тях.

  
Още няколко попътни снимки

На финала, ето ни и нас в основата на водопада:

  Първоначално смятахме да се качим и до върха на водопада от където той се спуска, но тинейджърът ни получи интернет абстиненция и предпочетохме в името на семейният мир и разбирателство да се върнем.
  Тъй като пътеките са доста стръмни, дори и надолу, пътя си е предизвикателство и е уморителен.

 От тези скали, които са приблизително на половината път до водопада, се разкрива много хубава гледка към София.

Рафтинг по Искъра

    Докато се чудех какво да правим през предстоящата августовска неделя ми хрумна: "А защо пък да не отидем на рафтинг?!" Така де, често сме го мислели, когато пътуваме по пътя през Кресна и видим рекламните табели. Винаги, обаче не сме подготвени - бързаме, липсват ни дрехи или пък просто сезонът не е подходящ. Ето, сега е идеално. Направих бърза консултация с приятелка по телефона, която попари ентусиазма ми, че преживяването не било подходящо за деца, нямало да ги пуснат, вместо това единят от нас трябва да играе бавачка, а другия да се спуска, а после обратното. Неее, това не е за нас. Планирахме да прекараме малко време заедно като семейство... значи рафтингът отпада.
    Все пак реших да погледна какво казва и Гугъл по въпроса и открих, че и по Искър има спускания. Чух се с една от фирмите, които организират подобни спускания и човекът ме увери, че е подходящо и за децата. Страхотно!
   В неделя сутрин, закусили и въоръжени с бански, кърпи, плажно мляко, репаленти и добро настроение стартирахме към Искърското дефиле. Началната точна на нашето спускане е Лъкатник, точно срещу ресторант "Пещерата"

Трасето на спускането е 12 км и отнема около час и половина-два. Изкарахме си страхотно и емоцията за всички ни беше незабравима. Със сигурност ще направим спускане и по Струма. За съжаление нашият водач ни потвърди това, което вече знаехме - по Струма не е подходящо за деца.

  След хубавото и емоционално спускане Дренчеви, разбира се, огладняха. За щастие финиширахме точно срещу ресторант "Пещерата". Ресторантът е ремонтиран и с нов мениджмънт (нашите спомени са от преди десетина години, когато не беше място, заслужаващо си отбелязване и повторно посещение). По обедно време в неделя е доста пълен и шумен. Но като цяло сме доволни от скоростта на обслужването, вкуса на храната и най-вече от цените в заведението. Не ни се размина и без леко селско изпълнение, тъкмо се настанихме на една маса и пристигна някаква дама - кандидат-клиент, която се заоплаква на висок глас, адресирайки управителката, че ние сме с деца, а те били група само от възрастни, та да ни вдигнели от масата и да я дадат на тях. Управителката сериозно се зае да обмисля въпроса, но сервитьорката ни, отказа да ни вдига от масата, за което и за доброто обслужване ѝ се отблагодарихме съответно.
   Прибрахме се уморени и доволни, дори тинейджърът беше щастлив въпреки, че прекара половин ден без интернет и телефон.

Седемте рилски езера

  Този уикенд решихме да излезем от София и да заведем децата до 7-те рилски езера. Не сме се качвали до тях от детството си и спомените ни са смътни. Така че това ще бъде ново преживяване за цялото семейство. Ще се качим, разбира се, пеша без разни лифтове и други достижения на цивилизацията. Все пак този уикенд ще сме планинари ;)

  Подготвихме сандвичи и връхни и дрехи и потеглихме. Ще изпробваме маршрута от хижа "Вада" до 7-те езера. Според интернет и фейсбук отнемал 3 часа. Стартирахме с фалстарт като пропуснахме отбивката за хижа "Вада" и вместо това стигнахме до голям платен паркинг от където, май, се тръгва за Мальовица. Е! С питане и до Цариград се стига, та какво остава за една хижа. Върнахме се назад по пътя и намерихме отбивката според упътванията на пазача, на платения паркинг. Пътят за хижа "Вада" е в доста лошо състояние, но все пак е проходим. По протежението му има много подходящи места за пикник и те са доста посещавани, поне през уикенда. Както и цялото протежение на реката след село Говедарци, между другото това е едно от нашите любими местенца за пикник.

 

По пътя нагоре "набрахме" и малко гъби.

Гъбка

И още една

  След като паркирахме пред хижата и разтоварихме раниците, потеглихме нагоре. Пътеката чак до горе е добре маркирана и има и много табели. Няма никаква опасност човек да се обърка. Пътят в началото е широк и напълно достъпен с АТВ или високопроходим автомобил. Ние стигнахме до разклона за хижа "Ловна" за час спокоен ход без бързане. Пътят е приятен, върви се през гората и въпреки че се изкачва не е труден. На разклона хапнахме по един сандвич и по няколко малини и диви ягоди, растящи наоколо и продължихме към езерата. Ето тук вече започва по-сериозното катерене, което ме умори. Върви се през гората и е сенчесто, но доста стръмно. След още два часа бъхтене по стръмните пътеки, почиване за да си съберем дъха (особено аз) и бране и ядене на боровинки, се изкачихме на едни поляни с трева, хвойнови храсти и някакви уродливи ниски борчета. Там Гого се "запозна" с една мъничка усойничка, а всички се подкрепихме със сандвичи и кроасани.След като се излезе от същинската гора и преди да се стигне до високите поляни е пълно с боровинки. Брахме и  ядохме, ядохме и брахме... дори напълнихме половин шише от минерална вода и сега си имаме две бурканчета домашно сварено боровинково сладко за неделните палачинки, които Дими прави по традиция винаги в неделя, но не всяка неделя.

 Спуснахме се до "Долното" езеро като следвахме зимната маркировка. Там децата храниха рибките с хляб, беше наистина голяма емоция, тъй като рибките не се страхуват и идват да ядат от ръка.Това върна и нашите детски спомени от преди трийсетина години, когато по същия начин и на същото място и ние хранехме така рибките, вероятно не същите, които хранят децата сега :)

След това потеглихме към хижа "Седемте езера". Пътят е около половин час. В този участък човек се чувства като на Витошка, пълно е с хора и трудно се разминавахме.
По целият път от хижа "Вада" срещнахме 5 човека, тук бройката набъбна до 300+. На височина 2100 м е приятно хладно и свежо. Поседяхме 10-15 минути пред хижата и след това с лека паника установихме, че няма да имаме време за разходка до другите езера ако искаме да слезем по светло.

 А слизане през гората в тъмното и с единствена светлина от екраните на телефоните ни не ни се стори никак привлекателна идея. Бързо тръгнахме по обратния път като си обещахме, че ще се върнем отново ще направим двудневна екскурзия с преспиване в хижата за да можем да посетим всички езера.
Обратният път го минахме с бърз марш без много-много да се помайваме и успяхме да изпреварим залеза на слънцето, с малко, но успяхме.
По обратния път към София спряхме да хапнем на любимо наше местенце - ресторант "Приятели" Намира се след село Пасарел от дясната страна на пътя(когато се пътува от София към Самоков). Ресторантчето е малко, уютно и непретенциозно място с много вкусно приготвени гозби. Въпреки че бяхме пред него в 9.30 вечерта, а на вратата има работно време до 20 часа, собствениците бяха там и ни поканиха вътре с усмивка и ни нахраниха вкусно-вкусно.