Бельова църква

      Днес трябваше да е ДЕНЯТ на нашия полет с балон! Да, ама не... След като дни наред дебнах сайта на "балонаджийте" за да мога да хвана свободни часове за полет през почивните дни. Упорството се възнаграждава и най-накрая успях. Станахме рано, защото освен всичко останало полетите са само сутрин между 8 и 11 часа, облякохме се топло и се обадихме на организаторите за да потвърдят, че времето е подходящо за полета и... греда. Духал силен вятър и не става за летене 😭 Все още не сме преглътнали разочарованието си.
   Понеже трябваше да сме обратно вкъщи в ранния следобед поради футболни ангажименти на Гого, трябваше бързичко да си изберем близка и лека дестинация. От доста години не бяхме ходили до Боровец и решихме да се завъртим из курорта предсезонно да видим как е. Ами, видяхме го. Боровец си е Боровец. Не се е променил особено, което може би е за добро. Е, изникнали са няколко нови хотело-кооперации, хотел "Рила" е ремонтиран основно, но бараките са си все още там, а "Самоков" е застинал в късните 80 години на XX век. Както казах, времето ни притискаше и за съжаление не можехме много да се бавим затова пихме по кафе в лобито на "Рила" и потеглихме назад към София. Още на отиване си отметнах да спрем,  за да разгледаме църквата "Рождество богородично", така наречената още Бельова църква.
    Църквата се намира от дясната страна на пътя, непосредствено преди град Самоков, когато се пътува от Боровец към София. Има хубава нова ограда и прекрасен огромен двор зад нея. Няма начин да я пропуснете.

   Самата църква е най-старата в град Самоков. На това място още през V-VI век е имало ранно-християнски храм, разрушен най-вероятно от славянските нашествия по тези земи. През XII-XIII в. църквата е възстановена. Археологическите проучвания на гробището до църквата, в което са погребани доста монаси подсказва, че църквата може би е била манастирски храм по време на Второто българско царство. Тукашните предания свързват изграждането на църквата през този период с местен боляр на име Бельо, от където и името Бельова църква. Предполага се, че църквата е опожарена и срината до основи от турците по време на превземането на Самоков през 1371-1372 г. През късното средновековие, църквата служи като гробищен храм, а през втората половина на XVIII век до изграждането на Митрополитската църква „Успение Богородично“ в Самоков, действа и като седалище на самоковския митрополит. В Бельовата църква се намира и гробът на самоковският митрополит Симеон Попович, който е канонизиран за светец в последствие и е покровител на град Самоков - св. Симеон. Известно е, че митрополит Сиеон е обесен от от османската власт през 1737 година след жестоки мъчения, в в опит да го принудят да смени вярата си. Мощите на светеца  са открити при археологически разкопки през 1994 г. от археолога Веселин Хаджиангелов. Гробът с останки от кости, евангелие, митрополитски жезъл и златотъкани архиерейски одежди е намерен в притвора, вляво зад вратата. След изграждането на новият Митрополитски храм, Бельовата църква е изоставена и върху покрива ѝ израства бряст. През Възраждането гражданите на Самоков се заемат с възстановяването на църквата. Преустройството ѝ започва през 1867  година и продължава две години, като е изцяло изографисана от зографите Никола Образописов, Христаки Зографски и Дититър Даскалов. Техните стенописи са нанесени върху старите средновековни стенописи, но в долната част на стените се виждат и старите.
   В църквата няма електричество, милата жена, която ни отключи и се занимава с поддръжката на храма ни помоли да не снимаме със светкавица. За това и снимките ни са с толкова лошо качество (Е! Освен, че и толкова си можем, де 😄) Жената, която ни отключи храма, дойде от къщичка, която се намира в ляво от него и наистина е много приятна и мила възрастна дама.

Гигантско лястовиче гнездо

Входната врата на църквата

Гледка към вътрешността на храма

Вратата отблизо

 Над вратата от вътрешното страна на храма има надпис, разказващ за възстановяването ѝ.

    Само ще го цитирам, защото снимката ни за съжаление не е на фокус:
“…За слава на светата единосъщна и неразделима троица Отца и Сина и Светия дух, изписа се тази църква такава, каквато е сега на 1869 година, 15 април. Тя беше и от старо време изписвана, но в последните времена издраскана и развалена дотолкова, щото не беше възможно да остане така. За уверение на това се намира запазена част зад долапа. Кога е пак съградена не знае никой да каже, нито се намери негде надпис. По предание се разказва да я е соградил некой си Бельо и по тази причина да носи неговото име - Бельовата църква. Тя беше, преди да се обнови, през средата преградена, както показва гредата. Немаше нито един прозорец, а от вън беше зарита със земля измежду, която се намираха твърде големи керемиди и тухли от което се заключава, че е имало наоколо ѝ сгради. Отгоре беше така дебело покрита със земя, щото беше израстнал и един млад бряст. Долното изображение показва какво беше." 
    В дясно до вратата на църквата има стенопис, направен от Никола Образописов, на който е изобразен стария вид на църквата. 

  

Зад църквата е и нейният пазач, на колибката му има надпис "Добро куче". Все пак ние не посмяхме да се приближим и да проверим дали надписа отговаря на истината.

  Зад църквата има и много интересна чешма, която цялата е покрита с каменни плочи с римски произход (може би от некропол в района), а по земята има и надгробни паметници от турски
гробища.

В съседстмо, пък, като се върви към аязмото има и старо гробище, превзето от бурените

Има почти заличен надпис 1915 г.

Аязмото

Разходихме се из притихналия двор и се полюбувахме на есенните багри.

След като потеглихме, се отбихме до Долни Окол, където има ферма за кохо сьомга и която ние посещаваме редовно при удобен случай, за да се сдобием с вкусна рибка.

Два манастира и един водопад

   В последния ден на септември, който се очертава да е доста хладен, ни хрумна да посетим Разбоишкия манастир и водопада "Котлите". Знаем, че по това време на годината водопадът ще е пресъхнал, но се надявахме, че след дъждовното лято все пак ще прикапва по малко. Докато разглеждахме карата, за да се ориентираме за пътя, видяхме, че току до самият водопад се намира и още един манастир - Букоровския. Веднага стана ясно, че ще посетим и него.
   Първата ни спирка е на около 60 км от София. Сложихме раниците в колата и потеглихме към Годеч. В самият град трябва да хванем пътя за село Туден и Драгоман. Годеч ни посреща с разкопани улици и повсеместни ремонти. Успяхме да пропуснем пътя, но получихме неочаквана "помощ от приятел" - местно другарче ни видя по случайност и ни даде ценни упътвания. Бързо излязохме от Годеч по пътя, водещ ни покрай р.Нишава, която течеше някъде в дясно от нас. От ляво пък видяхме указателна табелка за манастир "Свети Дух" (отбелязвам си в тефтерчето за бъдещи екскурзии да го посетим). Някъде тук започват да се появяват и указателни табели за Букоровския и Разбоишкия манастири. След село Туден и преди да се влезе в Разбоище в ляво има указателна табела за Букоровския манастир. Последвахме я и петдесетина метра по-натам имаше малко уширение на асфалтовия път, което използвахме за паркинг. От тук до манастира са около 2 км по много приличен черен път, който е подходящ за автомобил, но нашата идея беше все пак малко да походим.
  Пътят е равен и много приятен за вървене.

Ето го хей там в далечината и манастира

  Покрай него има дъбови дървета с най-огромните жълъди, които някога сме виждали. Не знам дали тази година е била така благодатна за жълъдите или тези са си такава "порода", но катериците в околността ще пируват тази зима. Димо ми подсказва, че същото важи и за дивите прасета.

   Поиграхме си и на нещотърсачи като Пипи, Томи и Аника и открихме... китара

Китара!

 

     Това не е истинска китара, изработена е от стъклопласт или някакъв подобен материал и е изключително тежка. Вероятно е направена за да украсява стената на нечие заведение. Тъжно е че завършва живота си в крайпътните бурени. 

    Освен, че "посвирихме" на китарата, добавихме и един камък в крайпътната пирамидка.

Нашият камък е четвъртия от долу на горе ;)

    Направихме фотосесия и на една преяла пепелянка

    Понеже знам, че големите заровени иманета винаги се пазят от змии, само да спомена, че тази конкретна пепелянка се шмугна в едни редени камънаци, вероятно основи я на обор, я на къща) край пътя.

    И снимахме есенни цветя 😉

   Ей, така бързо и неусетно стигнахме и до самият манастир

    Няма данни за миналото на Букоровският манастир, не се знае кога е бил създаден. Уникалното при него е, че на територията му има пет църкви, залепени една за друга - "Св. Георги Победоносец", "Света Петка", "Св. св. Кирил и Методий", "Св. Неделя" и "Вси Светии". Единствената действаща църква в момента е първата - "Св. Георги", чието име носи и целият манастир. 

    На територията на манастира е намерен и най-старият календар в Европа камък с означения,  във формата на костенурка, който в момента се намира в музей  - това е информация, соято може да бъде прочетена в Уикипедия и в много други сайтове, където се споменава манастира. Никъде, обаче, няма снимка или повече информация за кой музей става въпрос. Единствената по-различна и по-подробна информация, открих в брой 14 на онлайн списанието GoBIO, което май е прекратило съществуването си през пролетта на 2017 г. Там е преразказан разговор с жената (баба Цветана), която се е грижила за манастира през 2014 година, както и по времето на разкриването на основите на църквите и на въпросния каменен календар. Ето това е цитат от статията на GoBIO:

"Но пък помни как при разкопки са открити основите на петте църкви. „Даже си помислих, като ги видях – тези камъни може да са на някакви постройки, а ние да си мислим, че са били църкви. После обаче се очертаха абсидите и олтарите и стана ясно – не може църквата да се сбърка с нищо друго“, обяснява жената.

По-късно при строителните работи край черквите майсторите откриват и мраморен торс и камък, върху който е имало календар под формата на костенурка. Жената ни убеждава, че това е най-старият календар, намиран в Европа – за известно време много се говорило за находката, после хората я забравили. „Предадох нещата на кмета, той каза, че ги е дал на музея в София. Имах и бележка от музея, но някъде се изгуби“, ядосва се жената. После се зарича да пита бившия кмет къде точно е предал находките, за да може да казва на хората."

     Моето цинично Аз, веднага реши, че ако тази находка действително съществува, най-вероятно е "изложена" в нечия частна колекция, а кметът е получил достойно (според собственото му виждане заплащане). Но, нека да оставим настрана тракийският или старобългарски календар и да се върнем в настоящето и нашето посещение на Букоровския манастир. 

    Мястото е много уютно изключително гостоприемно. Човекът, който се грижи за манастира излъчва спокойствие и топлота. Втората църква, долепена до действащата "Св. Георги" е превърната в арт-работилница, където децата могат да се отдадат на майсторене и рисуване. 

   

    В работилницата имаше много интересни модели на риби изработени от папиемаше. Защо не ги снимах е въпрос, който и аз си задавам 😕😉 

  Манастирът предлага безплатна нощувка за посетители, а освен това тук постояно приемат дрехи и играчки и освен че даряват на нуждаещи се, работят и на принципа "вземи каквото ти е нужно и донеси каквото не ти трябва". При следващото ни посещение през пролетта със сигурност ще донесем играчки, които вече сме надраснали. 

  

   Кучетата ни изпратиха с лай и тръгнахме към "Котлите". Водопадът е само на петнайсетина минути от манастира. Има ясновидима пътека и указателни червени стрелки на местата, където човек би могъл да се заблуди.

    Бяхме подготвени, че няма да видим водопада в пълнитя му блясък, но както казах и по-рано, надявахме се на поне бледо подобие. Е, не би! Нямаше съвсем никакъв водопад, само езерце в основата. Но това ни дава повод за второ посещение през пролетта. Околността е много живописна и интересна. Първоналачно пътеката отвежда до горната част на водопада.

   Въпреки, че на снимките не може да се види, на живо е доста стръмно и страшничко (поне за мен). За да се слезем при основата на водопада, трябваше да се върнем нагоре където започва спускането по хълма и да свием в дясно. Там има не много добре видима пътека, която ни отведе до основата и езерцето, формирано под водопада.

По пътечката

Околностите

Това е "леглото" на водопада

         Обратният път не е нещо, което заслужава отбелязване, така че превъртаме и...
         Следващата ни цел е Разбоишкия манастир. За да стигнем до него излизаме отново на асфалтовияпът и продължаваме през село Разбоище в края, на което  паркирахме колата и поехме по черния път и по табелките.

     Първоначално по пътеката може да се мине и с високопроходим автомобил, но след това тя се превръща категорично в пешеходна. Върви надолу, приятна и лека е и отнема около 20 минути. Е, поне на слизане. Обратният път е малко по-уморителен. 
    Малко снимки по пътя:

Там долу в дъното е река Нишава

      След един завой пред нас се появи и манастира с неговата бяла църква, сякаш кацнала на скалите.

     Слязохме надолу по пътеката и минахме по релсите, покрай старата Разбоишка гара. Сега по тези релси се движат само товарни влакове. Ние дори "срещнахме" един, натоварен с въглища.

    А това е река Нишава, снимана от железопътния мост, който я пресича

От едната страна на моста...

... и от другата страна

    И за този манастир липсват точни данни кога е възникнал, но има предания, че пещерата, пред която е изградена църквата е използвана за богослужения от монаси-отшелници още през IX - X век., а вероятно в по-ранните години е било и тракийско светилище. Пред църквата може да бъде видян жертвен камък, който е бил намерен там.

    Според други предания, когато сръбският светец Св. Сава се отправя на поклонение в Йерусалим Великите пости го сварват на това място и той прекарва 40 дни с местните монаси-отшелници. Това би трябвало да се е случило около 1235 година. След неговият престой мястото става свято и в пещерата капе вода, която е лековита, според преданията.
    След това пред пещерата се изгражда и църковен параклис, а около него към скалата имало долепени жилищни помещения. Манастирът е бил опожаряван неколкократно от турците. При последното му изграждане (през XIX в.) жилищните сгради и магерницата са били преместени на десния бряг на реката, докато църквата остава на старото си място - на 50 метра височина в скалите.
     След като над двадесет години е бил хайдутин и е водил дружини, в манастира монах става Йоан Тотю, роднина на Филип Тотю, който решава да се замонаши в знак на покояние, че неволно е убил малко турче. Йоан многократно е приютявал в манастира Матей Преображенски - Миткалото и Левски. Йоан, заедно с друг един монах Исая организират производстото на барут в манастира и голяма част от барута, използван от четниците през Априлското възстание е именно от тук. Когато умира Йоан поръчва на Исая "Отче Исае, погреби недостойните ми кости под пътя към храма, та хората да ме тъпчат че малко направих за Род и Родина..." През 1869 г. Исай загинал след като по невнимание запалил складирания барут.
     В началото на XX манастирът запустява и едва през 1947 година в него се заселват три монахини, които се заемат с въстановяването му с помощтта на местните хора.
    

Жилищната сграда на манастира

    За да се стигне до църквата, трябва да се пресече реката по мостче и да се изкачат каменните стъпала.

Поглед от моста към стопанските постройки на манастира

Под скалите

      В цепнатините на скалата много посетители са поставяли дребни стотинки. Не знам с каква цел.

Стълбището към храма

Самата църква, обновена през 1950 година

   Вътре могат да бъдат видяни големи църковни свещници, дарени от местно семейство през 50-те година, в разгара на най-войнстващия комунизъм и отричането на религията у нас.

Под мазилката се виждат части от стенописите

Средновековните стенописи, съсипани за да "хване" добре мазилката

Храмът отвътре

    На външната стена, която е била част от по-стария храм, има оцеляла част от стенопис, изобразяващ сцена от Страшния съд

Част от Средновековния стенопис, а отзад се вижда входа на пещерата, 

използвана като храм първоначално

        Гледката от църковните прозорчета:

         След Разбоишкият манастир бях планирала да посетим и църквата в село Беренде, която е една от най-старите запазени църкви у нас - от времето на Второто българско царство. Останалите членове на семейството, обаче обявиха гражданско неподчинение и отказаха категорично посещаването на повече църкви за деня и настояха за късен обяд.
     Добре де, ще посетим Беренде на пролет, когато се върнем за да видим и водопада Котлите.
     Обядът ни беше в заведението в подножието на прохода Петрохан.

     
        Мястото е приятно и с добро обслужване, а храната е с добро качество, като за крайпътно заведение. Имат и хубав добре поддържан двор, в който сигурно е хубаво да се поседне в по-топлите дни.