Вълчи камък - най-високата наблюдателна площадка на Балканите и пещерата Дяволско гърло

  Вторият ни ден в Девин започна с пържени филийки... Мнооого пържени филийки и много вкусни. Снимката на пържените филийки мисля да ви спестя, едва ли има някой, който не знае как изглеждат ;) Вместо това ето снимка на едни добре нахранени и щастливи Дренчеви

   Днес със своето сияйно присъствие ще ни възрадва и негова светлост Пубертета! След като предната вечер разбра колко мега-хипер-супер яко сме си изкарали и колко много е пропуснал тази сутрин, от него да мине, ще дойде с нас. Днешните цели - Вълчи камък и Дяволското гърло.
  Вълчи камък е най-високата наблюдателна площадка на Балканския полуостров. Издига се на цели 1650 м надморска височина над село Гьоврен по пътя за Триградското ждрело и от нея се виждат Рила, Пирин и гръцките части на Родопите.
   Джип за изкачването на Вълчи камък си наехме по пътя за пещерата Дяволското гърло, на разклона за село Гьоврен. Точно край пътя има джамия с гробище, а до нея са паркирани няколко джипа. Цената на изкачването е същата като на Орлово око - 60 лв. наем за джипа.

 
   Пътуването нагоре ни отне около половин час, а пътят ми се стори не чак толкова екстремен като този към Орлово гнездо. Околностите са много красиви, първо се минава през самото село, след това покрай ниви и ливади и всичко е толкова зелено, след това се кара известно време през гора, доста места дори все още имаше снежни преспи.

   Пътуването ни беше под акомпанимента на най-новите чалга хитове, много се... хм, обогатихме. Добре, че по някое време нашият водач се усети и превключи на народна музика.

  Когато се качихме на върха там ни чакаха две наблюдателни площадки - едната е вишка, която се издига на десетина метра над околността, а другата е дървена рампа закрепена на края на скалата и вклинена между клоните на един бор, растящ отвъд ръба.

  Качвам и няколко снимки на гледките от Вълчи камък, макар че времето беше леко мътновато, но все пак доста по-ясно от това предния ден на Орлово око.

Гледката от "връхчето на върха" :)

И ние сме горе

  
   А ето и какво ни разказа водачът за името Вълчи камък: Някога, още по турско, местен овчар от Гьоврен минавал през местността и изненадал няколко вълка, които ядяли. Стрелял по тях и вълците избягали като на мястото останало само едно малко вълче. Взел човекът вълчето и го отгледал в дома си. Вълкът се държал като куче и постоянно си играел с децата му. Един ден най-малкото детенце седяло на края на опасен камък и вълкът го захапал за ръката за да го дръпне от там. Въпреки че не го наранил, съселяните убедили стопанина, че това е диво животно и мястото му не е в селото и сред стоката и децата. Понеже вълкът все се връщал в къщата, независимо колко далече го отвеждал мъжът, той решил да го качи на мястото, където го е намерил и да го хвърли от скалата. От тогава и върхът получил името си - Вълчи камък. Хората в Гьоврен вярват, че когато някаква опасност надвисне над селото от Вълчи камък се чува вой, който ги предупруждава за бедствието.
  В края на август горе се провежда и събора на Гьоврен с курбан и гайдарско надсвирване.
  Когато се върнахме на пътя от където поехме към наблюдатената площадка не можахме да пропуснем да пресечим пътя и да се покатерим на беседката на дървото към съседното ресторантче. То се казваше "Мелницата" и си го заплюхме за обяд след посещението в Дяволското гърло.

От беседката се виждат къщите на Гьоврен, сякаш кацнали на ръба на скалата

     След няколкото снимки в беседката се натоварихме в нашата кола и продължихме към пещерата Дяволското гърло, разстоянието е 6-7 километра и се взима за десетина минути.
    Пред пещерата има паркинг, който е безплатен, а може да се паркира и покрай пътя.
    Наоколо се издигат красивите и страховити скали на Триградското ждрело.

В Дяволското гърло се влиза с екскурзовод на всеки кръгал час. Докато чакахме да стане време за влизане (само за 10 минути бяхме изтървали предишната група, така че имахме доста време) се разходихме и огледахме наоколо. А, изненада! Пред Дяволското гърло също има атракцион въжен тролей, като пред Ягодинската пещера, но тук той е по-висок, по-дълъг и по-екстремен. Разбира се, нямаше начин да го пропуснем.

     Дяволското гърло е пропастна пещера. Тя е сравнително млада пещера и в нея липсват красивите скални образувания, които могат да се видят в повечето от другите нашенски пещери - сталактити, сталагмити, сталактони, драперии и т.н. Обещаха ни след около 100 000 години вече да са "обзавели" пещерата и с такива и ни поканиха да ги посетим отново, за да им се насладим. Дори можем да влезем със същото билетче 😜 Температурата вътре е около 8 градуса целогодишно.
   

   В пещерата се влиза по 150-метров изкуствено прокопан тунел. На едно място в тунела има малко прозорче, през което може да се надникне надолу към Бучащата зала. Продължаваме по тунела и влизаме в огромната зала на пещерата (втора по големина пещерна зала в България) наречена Бучащата зала. Името ѝ идва от постоянния грохот, на изливащия се вътре най-висок на Балканите подземен водопад - 42 м. Бучащата зала е с размери, достатъчни да побере в себе си катедралата "Св. Александър Невски". В залата има площадки, обезопасени с парапети с гледка към скалите и реката, преминаваща през нея.
   От тук започват 288 бетонни стъпала, изкачващи се покрай водопада, които водят до изхода на пещерата. Стъпалата са стръмни и кални, но са обезопасени с висок бетонен парапет. Туристите, които не се чувстват достатъчно подготвени имат възможност да се върнат с водача и да излязат по обратния път.
   Има няколко теории за произхода на името на пещерата. Първата от тях е, че се казва така зари формата на естествения вход на пещерата (сега изход), който наподобява дяволска глава. Втората теория е, че според древните траки тук е бил входа на подземното царство на Хадес, където Орфей е слязал, за да търси любимата си Евридика и да измоли от мрачния бог на Отвъдното да я пусне отново в света на живите.
  През 60-те години в района на Триград става много голямо наводнение. Придошлата река завлича цели 350 куб. м дървен материал и ги отнася в Бучащата зала. Местните хора решават да причакат дървесината стотина метра по-надолу, където реката излиза от друга пещера (наричана Задника на дявола). Чакат часове наред, но не се появява нито тресчица. През По-късно са правени многократни опити и във водопада са пускани най-различни предмети, включително в по-ново време камери и сонари, но всички те спират да работят и нищо не излиза от Дяволското гърло. Правени са експерименти и с оцветяване на водата и оцветената вода излиза на изхода след почти 2 часа, което означава, че тя пътува през дълг подземен лабиринт. През 1970 г. двама леководолази, загиват при спускане в  реката в опит да проучат тунелите. От тогава хора не са се спускали в сифона на Дяволското гърло.
   Малко преди началото на стъпалата към изхода има "чешмичка на желанията", където хората оставят дарове или парички, пожелават си нещо и си пийват от капещата вода. Желанията, нашепната там се сбъдвали със сигурност.
   Когато поехме по стълбите нагоре Емма погледна към далечния изход горе и каза: Виж, мамо, толкова много прилича на Очите на Бога." Права беше, наистина в момента изхода изглеждаше точно като очите в пещерата Проходна.
Няколко снимки от вътрешността на Дяволското гърло, които качвам въпреки лошото качество.

 
   На изхода на пещерата си купихме шипков мармалад и сладко от глухарчета. Шипковият мармалад е точно като онзи, който помня от детството си, а до този момент дори не бях подозирала, че съществува сладко от глухарчета. Много е интересно на вкус, леко напомня смокиново сладко, а цветът му е като мед.

     

Ето тук излизат водите на Триградска река след като премине през подземните лабиринти

Пътят през ждрелото се вие покрай реката и е изпъстрен с многобройни чешмички. Спряхме до една от тях за да сипем водичка, да отмием калта от Дяволското гърло от обувките си и най-вече за да погледнем водопада, който се спускаше току до пътя.

   В "Мелницата" всички маси бяха пълни и нашата дружине седна стотина метра по-надолу в "Островът". Заведението има разкошна зелена морава с играчки за децата, котка - професионален ловец на гущери и много мила сервитьорка. За съжаление има още доста какво да се желае от тяхната кухня, но хората се стараят и им пожелавам успех.
   "Островът" се казва и малкият, но много добре поддържан градски парк на Девин.