Крепостта "Стенос" при Траянови врата

   За тази неделя бяхме запланували разходка до Петрохан и покоряване на поне първите два от скалните върхове Тодорини кукли. Бях прочела че до тях се стига по сравнително лесна и добре маркирана пътека, а ние сме с децата. До останалите два върха от групата няма добре обозначени пътеки и изкачването е по-трудно.
   Плановете ни претърпяха внезапна и драстична промяна, защото съвсем прозаично се успахме и вместо в 7, станахме в 9.30 часа. Явно ще оставим превръщането ни в планинари-покорители за някой следващ път, а сега ще изберем по-лежерна програма. След кратко обсъждане и обмисляне е решено - Траянови врата.
  Толкова пъти когато пътуваме по автомагистрала "Тракия" се заглеждаме в табелката и отбивката и винаги стигаме до: Абе, трябва някой път да кривнем и да разгледаме какво има там. Преди няколко години моя приятека беше изпълнила това наше намерение и беше останала много разочарована - всичко на всичко имало много трънаци, и малко разхвърляни камънаци. Не си струвало  загубата на време и пътуването по разбития път.
   Миналото лято прочетох, че е направена реставрация и реконструкция на крепостта и отново започнахме да си повтаряме мантрата, че трябва някой път да го посетим.
   Е, най-накрая ѝ дойде времето и на крепостта "Стенос".
   Само 40 минути след като станахме от леглата вече бяхме в колата и на път. Разбира се, не мина без мрънкане и цупене, най-вече от представителя на съвременната младеж, че вместо да го оставим да си общува с компютъра и телефона вкъщи сме го помъкнали някъде из гори тилилейски. Възраженията му бяха парирани с нежно и мило убеждаване и излагане на разумни доводи (ха-ха, или по-скоро с груба сила и ултимативни заплахи за смяна на паролата на интернета вкъщи).
   Пътят за Траянови врата след слизането от магистралата е хубав и има указателни табели навсякъде където човек би могъл да се обърка, нещо почти нечувано за нашенските пътища.
Не можахме да повярваме на очите си, но посред бял ден видяхме стадо диви прасета - две големи женски и може би десетина прасенца. Докато спрем, върнем назад и извадим фотоапарат да ги снимаме те изчезнаха в крайпътните храсталаци. Ето това е снимка на последното голямо прасе, зад един от храстите (само че си го виждам само аз тъй като знам къде точно е то, но пък съм го отбелязала с червено кръгче за да знаете и вие 😆) 

Диво прасе

   След тази неочаквана, но приятна среща продължихме по пътя.

Два завоя по-нататък излязохме на малък паркинг с информационен център и самата крепост "Стенос". Цената на билетите е 3 лв. за възрастни и 1 лв. за деца. В информационния център има и малко изложбена зала с артефакти намерени при археологическите проучвания на Крепостта - върхове на копия и стрели, топчета за прашка, дребни бижута и монети.

Паркингът пред крепостта

Информационния център и неговият пазач

Макет на крепостта

  Тук ще преразкажа малко от информацията, която прочетохме в Информационния център и тяхната туристическа брошура.
   Крепостта "Стенос" е една от трите крепости, охраняващи прохода Траянови врата, който в древността се е наричал "Суки", през който минавал един от главните пътища в Римската империя Via Diagonalis. Проходът в най-високата си точка бил преграден с масивна крепостна стена с триумфална арка с порта в нея, което правело преминаването на враговете невъзможно.
   "Стенос" е изградена на възвишение с отлична видимост към портата, пътя и цялата околност. В нея бил разположен гарнизон от 320 човека. Крепостта е с формата на неправилен правоъгълник с една триъгълна кула от северната страна и две петоъгълни - от юг. Стените са били с височина 12 м и дебелина 2.20-2.50 м. Освен главния вход, крепостта има още пет врати - по една във всяка кула и две в надлъжните стени. От източната страна има и таен проход, който стига до реката и през който войниците можели да напуснат крепостта при нужда.
   На 17 август 986 г. в прохода Траянови врата българският владетел Самуил разбива тридесет хилядната византийска армия, предвождана от император Василий II като самият император едва успява да спаси живота си, но императорската палатка и знамената му са пленени.

Двама от съвременните обитатели на  крепостта:

Не, тук не се крият от фотоапарата. На лов за гущери са

Гъбки до крепостната стена

Дерето към реката до крепостната стена, много е стръмно

   След кратко колебание дали от крепостта да тръгнем към магистралата, решихме вместо това да се върнем по същия път (аз с тайната мисъл да се отбием към връх Еледжик и манастира "Св. Спас", за който видях пътьом указателна табела). Оказа се, че на Дими не му трябва много убеждаване и поехме по тази отбивка. Според табелата манастирът е на 5 км. Пътчето е много тясно и в доста лошо състояние. Ако бяхме срещнали кола, движеща се в обратна посока трудно щяхме да намерим място където да се разминем и това неминуемо щеше да е придружено с много връщане на заден ход за нас или за тях. За щастие имахме късмет и не срещнахме никой. Покрай пътя е пълно с къпинови храсти.

   Тъкмо са готови за бране и за хапване вече :)
   След 4 км каране по супер тясното и разбито пътче, по което продължихме напред, а не се върнахме само защото Дими не намери подходящо място да направи обратен (мои подозрения, шшшшт) стигнахме до табелка, че пътят е реконструиран по програма на Европеския съюз за ххх лв. (не я снимах, ама че съм и аз, но така ми личи, че списвам блог от скоро 😉 ) и той внезапно се превърна се в двулентов  с малък паркинг от дясната страна, дори имаше и инвалидни места на паркинга. В ляво, малко сред храсталаци имаше портал с надписи "Влизането строго забранено" и бодлива тел, вероятно бивше военно поделение, а ръчно написана табелка ни сочеше хубавия път надясно и ни уведомяваше, че до манастира остава 1 км. Ремонтираният широк участък от пътя продължи още 500 м... и свърши внезапно както и започна - от никъде до никъде! 😨 След това от ляво имаше прекрасна букова гора, която не е много фотогенична и на нашите снимки, за съжаление, не изглежда толкова впечатляващо колкото в действителност.

   След гората има много интересно местенце - полянка, на която е разположена църква, чешмичка, няколко навеса за пикник, включително и един зимен, затворен и остъклен с маса за поне десетина човека и няколко големи габъри. На това място имаше 3-4 групи на пикник, като едните дори бяха баба (плетяща) и дядо с трабантче. Църквата беше затворена и заключена и не можахме да я разгледаме отвътре.

Габър - не знам на каква възраст е дървото, но обиколната на дънера му е впечатляваща - трима възрастни хванати за ръце

След като се разходихме наоколо за кратко, решихме да слизаме надолу към пътя и понеже не бяхме много уморени (аз и Дими), взехме решение да продължим по стария път за Пазарджик и да посетим крепостта Палистера в Пещера.
Тъй като този пост стана твърде дълъг и претрупан със снимки, продължението ще бъде в следващ ... to be continued