Аневската крепост

    Ако сте пътували по Подбалканската магистрала няма начин да не сте забелязали развалините на крепостта, кацнала на връх над Сопот. Това е Аневската крепост.

   След като многократно подминавахме табелката, сочеща към разклона за крепостта, най-сетне решихме, че май няма да стане пътьом да минем и оттам, а съвсем нарочно и специално ще пътуваме до Сопот, за да се изкачим до Аневската крепост. И ето на, днес ще е ДЕНЯТ!
   Разстоянието от София до Сопот е около 140 км и аз много държах да тръгнем рано, защото това са си два часа път, обаче фелдфебелските ми умения не са на нужната висота и не успях да организирам домочадието, та потеглихме чак в 10 часа.
   Още щом влязохме в Сопот видяхме указателната кафява табела, която ни насочи на

ляво. Пътят е около 2-3 км като в последната си част е черен, но съвсем проходим с автомобил. Свършвана на широка поляна, на която се намират развалините от средновековна църква и други сгради, може би от града, който се е намирал под Аневското кале.

Поляната с развалините, на която паркирахме

Основите на средновековната църква

   Тук има указателна табелка, която сочи пътя към Аневското кале:

   Почти веднага пътят преджапва през една рекичка, на която има "мини водопад" по Гого и в която Емма си изми краката, защото не успя да оцели един камък при скачането. Ей, добре че е лято и инцидент с мокри обувки не плаши душите наши 😀

    От тук пътеката тръгва през гората, ясно видима е и е добре обозначена. Освен това е доста стръмна.

   Покрай пътечката по стръмните баири нагоре "набрахме" много гъби. Значи, само на вас ще  кажа, че съм ги приготвила тука в торбички на порции и на който са му нужни за супа за мъж, за тъща, за свекърва... само да ми пише и ще му услужа веднага 😇

  
    Докато ние драпаме по стръмните баири из гората ще ви разкажа и малко за Аневското кале.
    Крепостта се издига на хълм над близкото село Анево и Сопот на 960 м надморска височина. Предполага се, че е построена в началото на XIII век. Археологически проучвания на крепостта са правени през 1983 година от археолога Иван Джамбов. Според него Аневското кале е свързано със средновековния град Копсис, който е съществувал приблизително на мястото на днешен Сопот. Главаната порта на крепостта е била от юг. Крепостните стени са достигали височина от 12-14 метра и са обграждали площ от около 5 декара. Най-запазена в наши дни е западната крепостна стена. Стената е била дълга около 100 и широка 1,65 метра, като в двата й края е имало по една кула - от север и от юг. Крепостта е разполагала с 8 кули, повечето от които са били с повече ъгли от нормалната четириъгълна форма.
   След като излязохме от гората от хълма се разкрива невероятна гледка към долината долу.

 

Кратка почивка, за да си поемм дъх и продължаваме

 

   Най-страмните участъци вече са зад гърба ни, а до самата крепост остават не повече от 30 минути ходене.

Ето я южната кула на крепостта

    Пътеката минава през ниски люлякови храсти. Жалко, че вече бяха прецъфтели, толкова много харесвам люляк.

   От прочетенето в интернет бяхме подготвени, че от тук пътеката ще стане доста страшна и ще минава по края на пропаст. Може би очакванията ни бяха твърде завишени, но пътеката ни се стори съвсем прилична. Добре е да се внимава, защото е доста каменисто, но нищо кой знае колко опасно няма.

Малко от мооите любими сукуленти

"Копърът" на златките

Един от нашите приятели - зелените гущери

По каменната пътечка

Над нас е южната кула

Пътечката

    По тази дъска се преминава над една дупка. Това беше и най-притеснителното за мен място.

Вече сме съвсем близо

Северната кула, която не се вижда от долината долу

   Изкачване, изкачване, изкачване и ето ни най-накрая пред южната кула, която е най-добре запазена. А там ни чакат почти отвесни метални стълби - три броя. По първата може да се качи всеки, но втората и третата са си сериозно предизвикателство за хората като мен, които имат страх от височините. Докато аз и децата си поемахме дъх и се чудехме какво да правим Димо изприпка нагоре по стъпалата. Позагуби се за минута-две-пет, а след като се появи ме заубеждава, че не се ли кача горе напразно съм била толкоз път до тук. Най-малкият и смел мъж - Гоги категорично отказа да се качва по тези стъпала, а ние двете с Емма поехме по първата стълба. Ииии.... до там! Само като погледнах нагоре и ми прилоша. Изглеждаше ужасно страшно, отвесно и крайно несигурно. Еммичка се отказа и се върна и вероятно и аз щях да я последвам ако в този момент, ей така от никъде, не се появи една девойка, която ми даде кураж и се качваше след мен. Благодарение на нея имаме и няколко общи снимки с Дими!
    Гледката отгоре спира дъха! Невероятно е да се погледне долината от височината на древните крепостни стени! Изкачването си струваше треперенето и адреналиновия прилив. Надявам се снимките да успеят да предадат частичка от усещането, но силно препоръчвам да посетите Аневското кале и обезателно, обезателно, обезателно да се качите на южната кула.
  Въпреки всичко трябва да отбележа, че по мое мнение, изкачването не е безопасно за деца под 10-годишна възраст. Преходът между второто и третото стъблище, например, изисква доста широк разкрач и мисля, че нашите деца нямаше да могат да се справят.

Първото метално стълбище

Стълбите към южната кула

      А след като, все пак, се изкачите горе ето какво ще видите ако погледнете надолу към пътя, по който току що сте минали

     Но пък след това забравяте, че тези стъпала ви чакат и по обратния път, защото това е някъде в бъдещето, а в момента пред вас се разкриват разкошни гледки и просто гледате, ахкате, снимате и пак ахкате!

Северната кула - поглед от южната

   След като слязохме от южната кула - трудно и страшничко, дори бях започнала да си фантазирам как ще си живея горе на кулата и моите любими ще ми носят храна и вода - по крепостната стена отидохме да посетим и северната кула.

На северната кула

Металното мостче покрай северната кула

По крепостната стена от северната към южната кула

   Слизането ни по пътеката надолу беше придружено с няколко подхлъзвания и падания по дупе. Ей, ама доста е стръмна и хлъзгава пътеката, наистина, хем беше съвсем суха. Направо не ми се мисли как се минава по нея при влажно време.

   Тъй като вече ми стана традиция да разказвам и за обядите ни не мога да не споделя, че след това шофирах още 40 км за да обядваме в "Бяла река". Първоначално обмисляхме обяд някъде в Сопот или пък в Шато Копса (опитвали сме се преди няколко месеца да хапнем там, но точно в този ден кухнята не работеше, уви... заплюли сме си го за друг път). Съобразихме се с желанието на децата. "Бяла река" е заведение, което сме посещавали многократн Там винаги сме хапвали вкусно, обилно и на разумни цени. При всяко наше отбиване в ресторанта, забелязвам че той се разраства все повече. 

   След като хапнахме добре ( обезателно да опитате домашият сладолед!) потеглихме по обратния път към София. 

   Сигурна съм, че всички сме минавали многократно покрай Антонския водопад, който се излива точно до Подбалканския път до село Антон (близо до Копривщица)  и е част от национален парк "Централен Балкан". И ние така, но този път дори решихме да спрем и да се насладим да красотата на водопада. Странни сме ние хората, ако до този водопад трябваше да се ходи по стръмни баири и да се преодоляват храсталаци, съм сигурна че щеше да се радва на голям интерес и посещаемост. Благодарение на факта, че е непосредствено до пътя, всички просто го подминават. А, той е хубав, отделете му няколко минути и вие!