По пътя: Средновековна църква "Св. Петър" край с.Беренде

През златния октомври на 2018 г. посетихме водопад "Котлите" край Букоровския мансир, и за тази разходка можете да прочетете тук. За съжаление тогава водопадът беше пресъхнал. За това днес, в последните мартенски дни, с нетърпение потеглихме към гр. Годеч и "Котлите".
Минахме по познатия ни път през Бучин проход, все още в ремонт (каква изненада), и през Годеч, уви и той в ремонт.
След Годеч, по пътя за Букоровци е годечкия манастир "Св. Дух" . Не го посетихме миналия път и сега му е ред.

Няма информация от кога съществува този манастир. Той е действащ, женски. В двора му има две църкви, като в момента по-голямата се ремонтира, но все пак ни пуснаха да влезем. По-малката, построена през 1952 г., не е отворена за посещения.
След като запалихме по свещичка в манастирската черква, продължихме няколко километра по-нататък и паркирахме пред Букоровския манастир. Този път, за разлика от предишното ни посещение, тук има доста хора и десетина автомобили са паркирали в околността.

Ние не губихме много време и се отправихме към водопада.

   За жалост и този път не успяхме да видим водопада в неговия блясък. Въпреки че е пролет и въпреки че по околните планини вече няма сняг, реката не беше успяла да захрани водопада и с разочарование се върнахме към колата. Явно ще трябва да дойдем и за трети път, дано най-после да успеем да го видим пълноводен. В последствие от местни хора разбрахме, че не всяка година има достатъчно вода и често той "не работи" - по Гого.
   Резервната ни дестинация се превърна в наша основна цел - средновековната църква "Св. Петър" в село Беренде.
   Село Беренде се намира на десетина километра от водопад "Котлите". Навигацията ни преведе по пътя безпроблемно. Пътьом спряхме в църквата в село Каленовци. Църквата е нова, от 2012 година и си личи, че се поддържа с много любов. Беше отключена, със запалени лампи, свещички, които се купуват като парите се пускат в една кутия и нямаше жива душа.

Малко след Каленовци е отбивката за с. Беренде. До селото, май по-правилното название е махала, има асфалтов път, а след това улиците в него са чакълени или просто черни.
От нета знаехме, че в селото, някъде в първите къщи трябва да потърсим хората, които държат ключа за църквата. Споменаваните имена бяха различни - Аспарух и Василка, Филип и Надка, както и още едно семейство. По тази причина, когато ние стигнахме в Беренде не бяхме никак наясно кого трябва да търсим... И като се добави и фактът, че Димо е от мъжете, които не обичат да питат за посоката, ситуацията беше на кантар да обърнем на някое по-широчко място и безславно да се приберем. За щастие все пак в един двор видяхме хора, които си подрязваха асмалъка и те ни насочиха към съседите си, които държаха ключа за църквата. Не знам имената им, неудобно ми беше да ги попитам. Казаха ни, че от други посетители знаят, че вратата на църквата е разбита от седмица и най-вероятно все още не е поправена, но все пак ни дадоха ключа за катинара. Обясниха ни и как да стигнем до църквата - в селото на нещо като площад където е имало мгазанин някога се тръгва наляво, а в края на улицата се тръгва по черния път, който се спуска стръмно надолу към река Нишава.
В селцето има големи, хубави и поддържани къщи, както доста тъжни, изоставени къщурки, където времето е застинало в миналото.

Пътят към църквата е широк, прокаран е сякаш наскоро и по него би моглъл да мине и автомобил, за предпочитане някакъв по-високопроходим. Само след няколко минути видяхме църквичката в ниското.

Църквата е изградена по време на Второто българско царство - XIII или XIV век. Тя е еднокорабна, еднообсидна, без притвор, с размери 5.5 на 4 м, а дебелината на стените ѝ е 90 см. Била е гробищна църква. Църквата е с плочест каменен покрив, но в интернет открих информация, че до 2007 година покривът е бил с меден обков (тогава обковът е откраднат и предаден за вторични суровини). Самата църквица отвън е съвсем семпла и варосана в бяло. Около нея е направен съвсем скорошен дренаж, за да я запазят от подпочвените води.

Над входа има ниша, по която има остатъци от стенописи.

В миналото на фасадата на църквата е имало надпис, който гласял: "Йоан Асен в Христа Бога благоверен цар и самодържец всем българом и гръком"

Снимка от книга от 1912 г. , от статия на Йордан Иванов, озаглавена "Старински църкви от юго-западна България"

Надписът е бил свален, уж за да бъде съхранен, но следите му се губят.
Катинарът, за който имаме ключ, е заключен и е прикрепен някак към вратата, самата портичка обаче е строшена и може да се влезе свободно. В момента. До седмица-две ще я оправят, ни казаха в селото. Според дядото, на когото върнахме ключа, църквата сигурно е разбита от крадци, които са търсили оставени от хората пари. Според нас, по-вероятно са били обирджии, които претърсват святото място за пореден път с металотърсачи.
Вътре цялата църква е изписана с образите на светци. Стенописите никога не са били реставрирани и за 700-те си години са в сравнително добро състояние.
Успяхме да разчетем повечето имена на изографисаните светци.

Богородица, зад олтара

Успение Богородично - над входната врата

Св. св. Константин и Елена вдясно от входа

Въпреки скромните размери на църквата, прекарахме доста време вътре, разглеждайки стенописите.
Преди да потеглим по стръмния път назад се замислих, защо ли селото е издигнато толкова високо горе, вместо да е близо до реката. Дали някога в миналото е било близо до водата и какво ли е накарало хората да се преместят?
Изумително е, че тази църква, която е национално богатство напълно съизмеримо с Боянската църква стои полузабравена в гората и никога не е била проучена и консервирана детайлно. Цяло чудо е, че е в толкова добро състояние и че не е вече само спомен. Едва в последните няколко години се говори по-усилено за реставрация и запазване на стенописите. Преди 3-4 години Божидар Димитров е искал да разглоби и да пренесе цялата църква в НИМ. За щастие е срещнал силната съпротива на местните хора и се е отказал от идеята си.
Когато тръгнахме по пътя нагоре от лявата страна забелязахме скална арка. Преценихме, че въпреки, че склонът е доста стръмен ще успеем да се качим за да я видим отблизо. Арката е естествено скално образувание и от нея се разкрива наистина страхотна гледка към околността. В последствие открихме, че тя се намира съвсем малко под последните къщи от селото и вероятно достъпът от там до нея е по-лесен и кратък.